Окованият нарцис

-Не съм и очаквал да го познаваш. Той не излиза често от клуба си. но аз ще му се обадя и той ще претърси за котките заради теб. Той няма да ги спаси, но ще се увери че няма да има по-нататъшни наранявания.

-Доверяваш ли се на Нарцис да направи това?

-Да.

Жан-Клод си имаше своите недостатъци, но ако той се довери на някой, обикновено е прав.

-Добре. И благодаря ти.

-Ти си повече от добре дошла. - Той си пое дъх и каза тихо. - Щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми? Някога щеше ли да ми се обадиш? Страхувах се този въпрос, зададен и от Жан Клод и от Ричард. Но най-накрая имах отговор.

-Ще отговоря на въпроса ти по най-добрият начин, който мога, но имам предчувствие че ще бъде дълъг разговор. Нуждая се да знам, че хората ми са в безопасност преди да започнем да обсъждаме отношенията си.

-Отношения? Това ли е, което имаме? - Гласът му беше много сух.

-Жан-Клод.

-Не, не, ma petite , ще се обадя на Нарцис и ще спася котките ти, но само, ако ми обещаеш, че когато се обадя отново, ще завършим разговора си.

-Обещавам.

-Думата ти - каза той.

-Да.

-Много добре, ma petite, докато отново говорим. - Той затвори.

Затворих телефона и стоях там. Страхливо ли е да искам да се обадя на някой друг, всеки друг, така че телефона да бъде зает и ние да не можем да си проведем малкия разговор? Да, щеше да бъде страхливо, но беше съблазнително. Мразех да говоря за личният си живот, особено с хората, които са най-свързани с него. Имах достатъчно време да се преоблека, когато телефона звънна. Подскочих и отговорих, а сърцето ми бе в гърлото. Наистина се страхувах от този разговор.

-Здравей - казах.

-Нарцис ще следи за безопасността на котките ти. Сега, до къде бяхме? - Той бе мълчалив за един сърдечен удар. - О да, щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми?

-Жената с която учих. . .

-Мариан - каза той.

-Да, Мариан. Както и да е, тя каза, че не мога да продължа да блокирам дупките в аурата си. Единственият начин да се спася от свръхестествено проникване, е да изпълня дупките с това, което са предназначени да държат.

От другата страна на телефона беше тихо. Тишината беше толкова дълга, че казах: -Жан-Клод, все още ли си там?

-Тук съм.

-Не звучиш щастлив от това.

-Знаеш ли какво казваш, Анита? - винаги бе лош знак, когато използваше истинското ми име.

-Така мисля.

-Искам това да е много ясно между нас, ma petite. Не искам да се върнеш по-късно, плачейки за това, че не си разбирала, колко ни сближават връзките помежду ни. Ако позволиш на мен и Ричард наистина да изпълним белезите върху. . . тялото ти, ние ще споделяме аурите си. Нашите енергии. Нашата магия.

-Ние вече правим това, Жан Клод.

-От части, ma petite, но това са странични ефекти от белезите. Това ще бъде по желание, съзнателно свързване. Веднъж направено, не мисля, че може да бъде развалено, без голяма вреда върху всички ни.

Беше мой ред да въздъхна.

-Колко вампира са предизвикали властта ти, откакто аз съм далеч, размишлявайки? -Няколко - каза той, гласът му бе предпазлив.

-Повече от няколко, обзалагам се, защото те усещат, че защитата ти не е пълна. Имаш проблеми да ги отблъснеш без да ги убиваш, нали?

-Нека кажем, че се радвам че няма сериозни предизвикателства през последната година. -Ще загубиш без мен и Ричард зад гърба си, и не можеш да се защитиш без нас там да можеш да ни докоснеш. Работеше докато бях в града с теб. Докосването, това че бяхме заедно, помагаше за да запушим един на друг силите си. Това бе началото на проблема.

-Да - каза той тихо.

-Не знам Жан-Клод. Не съм сигурна дали ще е различно, но не знам. Господи, Ричард трябва да е отчаян - той не убива като нас. Неговият блъф е всичко, което задържа върколаците да не се разкъсат един друг, а и с неговите дупки в личната му защита. . . -Оставих гласът си да се провлича, но все още си спомнях студеният ужас, който почувствах, когато разбрах на каква огромна опасност излагах всички ни.

-Ричард си има неговите трудности, ma petite. Но ние имаме само една пукнатина в бронята си, само ти можеш да я излекуваш. Той бе принуден да слее собствената си енергия с моята. Както ти каза, неговият блъф е много важен за него.

-Не знаех и съжалявам за това. Всичко, за което мислех, беше колко уплашена съм да се слея с вас двамата. Мариан ми каза истината, когато знаеше, че съм готова да я чуя.

-И спираш да се страхуваш от нас,ma petite? - Гласът му беше внимателен, когато попита, сякаш носеше много пълна чаша с много топла течност, по дълго и тясно стълбище.

Поклатих глава, разбрах, че той не може да ме види и казах:

-Аз не съм безстрашна. Аз съм доста изплашена. Изплашена, че ако го направя, няма да има връщане назад, че ще се направя на глупачка, правейки този избор. Може би няма избор и го няма от дълго време. Но както и да е, накрая ние ще се споразумеем за спалните, не мога да оставя всички ни да се разхождаме наоколо с отворени метафизични рани. Прекалено много неща ще усетят слабостта и ще я използват.

-Като съществото което срещна в Ню Мексико - каза той, гласът му още по-предпазлив, отколкото някога го бях чувала.

-Да.