Олд Файерхенд

— Не знам, но сигурно си има своята причина, която ние също ще научим. Уморен ли си, сър?

— Не бих казал.

— Трябва лично да видя тоя тип! Искаш ли да ме придружиш?

— Разбира се. Само трябва да ти обърна внимание върху опасността от този излет. Индианците напразно ще чакат своите съгледвачи, скоро ще се огледат и ще намерят мъртъвците. Ние ще попаднем между тях и може би ще бъдем отрязани от нашите.

— Всичко това е възможно, но аз не мога да остана и спокойно да чакам, додето ни намерят. Дик Стоун!

— Сър!

— Чу ли накъде ще вървим?

— Така мисля.

— Иди си вземи твоята ган45 и се стегни малко по-здраво, стар скелете! Ще се поогледаме за червенокожите!

— На линия съм, сър, така ще бъде. Ще яздим ли?

— Не, ще отидем само до театъра. А вие, другите, си плюйте на ръцете и покрийте всички кеш46 с чимове. Не се знае как ще се развият нещата и ако мургавелковците се намърдат между нашите скали, поне няма да намерят онова, което им е необходимо. Харис, иди вън при Уил Паркър, а ти, Бил Балчър, ще се грижиш за реда, докато ни няма!

— Татко, нека да дойда с теб — помоли Елън.

— С нищо няма да ми бъдеш полезна, дете. Почини си, всяко нещо ще си дойде на мястото!

Тя повтори молбата си, но Олд Файерхенд твърдо държеше на решението си, и ето как скоро отново тръгнахме трима по коритото на потока.

Дик Стоун беше не по-малък оригинал от Сам Хокинс. Неговата неимоверно дълга и ужасно суха кокалеста фигура бе приведена силно напред, сякаш за очите му нямаше друга перспектива освен двете стъпала. Те бяха израснали от чифт крака, чиято разтегнатост можеше да ти изкара ангелите. Над здравите ловни обуща беше закопчал кожени гамаши, които покриваха една доста голяма част и от бедрата. Тясно прилепналите панталони бяха притегнати в кръста с широк колан, по който редом с ножа и револверите висяха най-различни необходими дреболии. На широките ъгловати рамене беше заметнал вълнено одеяло, чиито влакна имаха пълното разрешение да стърчат по всички посоки на света, а на късо подстриганата глава се мъдреше някаква вещ, чиято дефиниция беше нещо абсолютно невъзможно.

Когато стигнахме вън, се отправихме след няколко указания към мястото, където се бе скрил Сам Хокинс. Водещата от там към пролома посока беше най-удобна за нас, защото имахме прикритие от двете страни и бяхме сигурни, че ще срещнем индианците, в случай че бяха напуснали скривалището си, за да се огледат за своите събратя.

Винету беше излязъл сутринта от бивака малко след нашето тръгване и още не беше се върнал. В сегашния поход той щеше да бъде най-желаният придружител и тъй като истински го бях обикнал, не можех да потисна една лека тревога за него. Та нали една среща с врага беше напълно възможна, а в този случай той, въпреки своята храброст, щеше да бъде изгубен.

Тъкмо си мислех за това, когато близките храсти внезапно се разделиха и апахът застана пред нас. Ръцете ни още при първото шумолене в клонките бяха посегнали към оръжията, но се дръпнаха, когато го познахме.

— Винету ще тръгне с белите мъже да види Парано и оглаласите.

Погледнахме го удивено. Той значи знаеше за присъствието на индианците.

— Моят червен брат е видял воините на най-свирепото племе на сиусите?

— Винету трябваше да бди над своя млад брат и дъщерята на Рибана. Той вървеше зад тях и видя ножовете им да се забиват в сърцата на червените воини. Парано е свалил скалпа от черепа на един мъж от племето на осагите. Неговата коса е лъжа и мислите му са пълни с фалшивост. Винету ще го убие.

— Не, вождът на апахите няма да го докосне, а ще го остави на мен! — отвърна Олд Файерхенд.

— Винету веднъж вече го подари на своя бял приятел!

— Този път той няма да ми се изплъзне, защото ръката ми…

Само последната дума чух още, защото в мига, в който бе изговорена, видях две пламтящи очи да проблясват иззад храста, където извиваха следите, и с един бърз скок пипнах мъжа, комуто принадлежаха.

Беше този, за когото говорехме: Парано. Едва се бях намерил при него и сключих пръсти около гърдите му, от двете страни се прошумоля и цяла група индианци изскочиха да помагат на вожда си. Приятелите бяха видели моето движение и веднага се втурнаха към моите нападатели. Как стана, не знам, но Белия вожд, който далеч ме превъзхождаше по сила и ловкост, лежеше под мен. Чувствайки коляното ми върху гърдите си, пръстите на лявата ръка около гърлото и десницата ми около ръката си, стиснала ножа, той се гърчеше под мен като червей и правеше разярени усилия да ме отблъсне. Нямах време да хвърля и един поглед върху бясната тупурдия около мен, защото при най-малкото невнимание от моя страна бях изгубен. Никога през живота си не съм усещал по-осезаемо, че в миг на такава опасност силите на човек могат да се удвоят, да, дори да се удесеторят.