Опасно наследство

— Определил съм среща с външния министър за днес следобед в три, за да го уведомя. Можем да разчитаме, че британците ще се заинтересуват от едно честно споразумение — продължи посланикът. — Казаха ми, че той изобщо не бил доволен, защото се надявал да бъде в избирателния си район, за да открие някакъв благотворителен базар — британците си имат странни начини за поддържане на партийната система.

— За Алеутските острови — засмя се Романов и вдигна чашата си. — Но какво става в този момент във Вашингтон?

— Нашият посланик вече поиска среща с американския държавен секретар, определена за осем часа тази вечер. Урежда се и пресконференция в посолството след срещата. Може да ви се стори забавно, но президентът Джонсън е отменил посещението си в Тексас този уикенд и е помолил радиото и телевизията да му отделят време за „обръщение към нацията“ в понеделник във върховните часове по въпрос от национално значение.

— Значи успяхме в последния момент — каза Романов и си наля още една водка.

— Както биха казали англичаните — крайно рисковано. Да бъдем благодарни и на часовата разлика между Европа и САЩ, защото иначе нямаше да спазим крайния срок.

Романов потрепери при мисълта, че всичко е било на косъм, и пресуши на един дъх втората си водка.

— Трябва да обядвате с мен, другарю. Въпреки че заповедите са да се върнете в Москва незабавно, моята секретарка ме увери, че първият самолет от „Хийтроу“ е чак в осем вечерта. Завиждам на посрещането, което ще ви устроят като се върнете утре в Кремъл.

— Трябват ми хиляда лири за…

— А, да! Приготвил съм ги — каза посланикът, отключи едно малко чекмедже в бюрото си и подаде на Романов тънка пачка банкноти, опаковани в целофан.

Романов ги пусна в джоба си и тръгна с посланика на обед.

Буш се втурна в кабинета на Лорънс.

— Романов е взел иконата — извика той.

Челюстта на Лорънс увисна. На лицето му се изписа отчаяние.

— Откъде си толкова сигурен?

— Току-що получих съобщение от Вашингтон. Руснаците са поискали официална среща с държавния секретар за осем тази вечер.

— Не вярвам — каза Лорънс.

— А аз вярвам — каза Буш. — Винаги сме знаели, че проклетият ти приятел е същият отвратителен изменник като баща си. Няма друго обяснение.

— Може да е мъртъв — каза тихо Лорънс.

— Надявам се. По-добре ще е за него — каза Буш.

Телефонът върху бюрото на Лорънс иззвъня. Той го сграбчи, сякаш от това зависеше животът му.

— Доктор Джон Ванс иска да говори с вас, сър — каза секретарката му. — Каза, че сте го помолили да се обади.

— Ванс? Ванс? — Лорънс си спомняше името, но не се сещаше за човека. — Свържете го.

— Добър ден, господин Пембъртън — каза гласът.

— Добър ден, доктор Ванс. Какво мога да направя за вас?

— Казахте ми да се обадя, след като прегледам Скот.

— Скот? — повтори Лорънс. Не вярваше на ушите си.

— Да, Адам Скот. Не си ли спомняте? Искахте да мине на медицински преглед за вашия отдел.

Лорънс стоеше безмълвен.

— Дадох му медицинско свидетелство — продължи докторът. — Има някои наранявания и отвратително ожулване, но всичко ще заздравее за няколко дни.

— Рани и ожулвания? — попита Лорънс.

— Да, рани и ожулвания. Но не се безпокойте. В достатъчно добра форма е да започне работа, когато и да поискате. Ако още го искате?

— Ако още го искам — повтори Лорънс. — Случайно господин Скот да е при вас в момента?

— Не — каза Ванс. — Излезе от кабинета ми преди десетина минути.

— Случайно да ви е казал къде отива?

— Не, не уточни. Само каза, че трябвало да изпрати някакъв приятел на летището.

След като изпиха кафето, Романов погледна часовника си. Имаше достатъчно време да отиде на срещата и да хване после самолета.

Благодари на посланика за оказаната помощ, изтича надолу по стъпалата на посолството и се качи отзад в дискретната черна кола.

Шофьорът потегли, без да каже нищо, тъй като вече бе инструктиран къде иска да отиде майорът.

Никой от двамата не проговори по време на краткото пътуване. Шофьорът стигна Шарлот стрийт и паркира на една отбивка. Романов слезе, прекоси бързо улицата и натисна звънеца до входната врата.

— Член ли сте? — чу се глас по домофона.

— Да — каза Романов, чу металното щракване на бравата, бутна вратата и слезе надолу по тъмната стълба. Трябваха му само няколко секунди, за да привикне към светлината в клуба.

Ментор седеше сам на една масичка до колоната отсреща.

Романов му кимна и Ментор стана, пресече дансинга и мина покрай него. Романов го последва. Ментор влезе в тоалетната. Романов също влезе и провери дали са сами. После доволен поведе агента към една от кабините и обърна ключалката на „заето“. Извади хилядата лири от джоба си и му ги подаде. Ментор, седнал на капака на тоалетната чиния, алчно разкъса опаковката, наведе се напред и започна да брои. Изобщо не видя как Романов вдигна ръка. Страхотният удар по врата го повали напред и той се стовари на мозайката.