Опасно наследство

— След като вече не си в армията, скъпи, надявам се да си намериш хубава работа — каза притеснено майка му, защото сигурно си спомни колко трудно се бе оказало това за бащата.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, майко — отговори той. — Външното министерство отново е поискало да ме види — добави той, опитвайки се да бъде убедителен.

— Все пак, след като имаш свои собствени петстотин лири — каза тя, — ще ти бъде по-лесно.

Адам й се усмихна ласкаво, чудейки се кога ли за последен път е била в Лондон. Само за апартамента в Челси трябваше да плаща по четири лири седмично, а и нали трябваше да яде от време на време.

Тя вдигна очи и погледна часовника върху камината:

— По-добре тръгвай, скъпи. Не обичам да те мисля как караш оня мотор по тъмно.

Адам се наведе, целуна я по бузата и каза:

— Ще ти се обадя утре.

На излизане погледна в кухнята и извика на сестра си:

— Тръгвам си. Ще ти изпратя чек за петдесет лири.

— Защо? — попита Маргарет, надигайки глава от мивката.

— Да кажем, че това е моят принос за правата на жените.

Адам затвори внимателно кухненската врата, за да не затисне покривката на масата, която се развяваше от направеното течение, излезе, форсира мотора си и го подкара надолу по шосето през Андовър към Лондон. Повечето хора по това време излизаха от столицата и той пътува приятно чак докато се прибра в апартамента си на Айфилд Роуд. Беше решил да се уедини в стаята си и да отвори плика. Напоследък в живота му нямаше много удоволствия и затова той почувства, че тази малка церемония ще му достави развлечение. Така или иначе, през по-голямата част от живота си Адам беше чакал да открие какво се намира в плика, който сега бе наследил.

Историята на семейната драма му беше разказвана хиляди пъти от баща му: „Всичко е въпрос на чест, приятелю“ — повтаряше той, като повдигаше брадичката си и изправяше рамене. Бащата на Адам не осъзнаваше, че животът му е преминал в това да чува саркастични забележки от по-нискостоящи хора и да понася косите погледи на онези офицери, които не искаха да бъдат виждани често в неговата компания. Дребнави хора с дребнав манталитет.

Адам познаваше твърде добре баща си, за да повярва дори за момент, че би могъл да бъде замесен в предателството, за което се шушукаше.

Адам пусна едната ръчка и попипа плика във вътрешния си джоб, както ученик в навечерието на рождения си ден се опитва да отгатне по формата на подаръка неговото съдържание.

Беше уверен, че каквото и да има вътре, то едва ли ще донесе полза някому, още повече че баща му не беше вече жив, но от това любопитството му не намаляваше.

Той се опита да съедини малкото факти, които му бяха известни отпреди. През 1946, година след петдесетия си рожден ден, баща му беше подал оставката си от армията. „Таймс“ го беше характеризирал като владеещ превъзходно тактиката офицер с мъжествени прояви по време на войната. Решението му да подаде оставка беше изненадало кореспондента на „Таймс“, най-близките му роднини бяха удивени, а полкът беше поразен, защото всички, които го познаваха, бяха убедени, че е въпрос само на месеци да му пришият на еполетите кръстосани саби и жезъл.

Бързото и неочаквано напускане на полковника развихри фантазиите. Когато го питаха, той само обясняваше, че се е навоювал и че е дошло време да натрупа малко пари за неговите и на Сюзан старини, преди да е станало твърде късно.

Малко хора повярваха на думите му и неверието им се затвърди, когато се разбра, че полковникът е успял да си осигури само длъжността секретар на местния клуб по голф.

Благодарение само на щедростта на дядо си, покойния генерал сър Пелам Уестлейк, Адам остана в колежа „Уелингтън“, така че можа да продължи семейната традиция и да се заеме с военна кариера.

След като завърши колежа, Адам получи място в Кралската военна академия „Сандхърст“. Докато учеше в академията, се занимаваше усърдно с усвояването на военната история, тактика и стратегия на боя, а през почивните дни се отдаваше на ръгби и скуош.

Най-големият му успех бе постигнат в серията надбягвания през пресечена местност. Цели две години запъхтените кадети от Крануел и Дартмут виждаха само опръскания му с кал гръб. Адам беше все пред тях и накрая стана междувойскови първенец. Стана и шампион по бокс средна категория, въпреки че един нигерийски кадет му счупи носа още в първия рунд на финалния мач. Нигериецът обаче сгреши — допусна, че борбата вече е приключила.

През 1956 година Адам се нареди на девето място по заслуги във випуска си, но тъй като всички знаеха качествата му на водач и личния му пример в извънкласните занимания, никой не се изненада, че го наградиха със Сабята на честта.