Опасно наследство

На слизане Адам целуна Линда по бузата. После се ръкува с господин и госпожа Хардкасъл.

— Радвам се, че се запознахме — каза Джим. — Ако промениш намеренията си, ще ни намериш в хотел… Това на рамото ти да не е кръв, момче?

— Само драскотина от едно падане — нищо обезпокоително. Не искам американците да си помислят, че са по-добри от мен.

— Не, не, разбира се, че не — каза Джим. — Е, желая ти успех!

Колата потегли и Адам изчака на тротоара да се отдалечат. Усмихна се и им махна с ръка, а после се обърна и тръгна бързо по една странична улица, като се оглеждаше да открие търговски квартал. След минути беше в центъра на града и с облекчение видя, че магазините все още са отворени. Започна да оглежда улицата в двете посоки, търсеше зеления кръст, указващ аптека. След петдесетина метра забеляза една, влезе неуверено и започна да разглежда рафтовете.

В ъгъла на магазина, с гръб към входа, стоеше висок мъж с къса руса коса, облечен в дълго кожено палто. Адам замръзна. После мъжът се обърна — той намръщено разглеждаше таблетките, които се канеше да купува, и потъркваше гъстия си мустак.

Адам отиде до ъгъла.

— Извинете, говорите ли английски? — попита той аптекаря възможно най-спокойно.

— Все ще се разберем — отвърна аптекарят.

— Трябват ми йод, памук, бинт и широк анкерпласт. Паднах и контузих рамото си на една скала — обясни Адам.

Аптекарят бързо донесе поръчаните неща, без да проявява голям интерес.

— Това са нещата, които искахте, въпреки че търговските им наименования са различни — обясни аптекарят. — Всичко струва двадесет и три франка.

— Може ли да платя в швейцарски?

— Разбира се.

— Има ли някъде наблизо хотел? — попита Адам.

— Зад следващия ъгъл, на отсрещната страна на площада.

Адам му благодари, подаде швейцарските банкноти и излезе от аптеката. Започна да търси хотела. Хотел „Франтел“ се оказа наистина доста наблизо. Той пресече площада, качи се по стълбите и влезе вътре. Няколко души чакаха на рецепцията да се регистрират. Адам прехвърли шлифера си през рамо, така че кървавото петно да не се вижда, и мина покрай чакащите, като следеше знаците на стената. Закрачи уверено към фоайето, сякаш че е отседнал в този хотел поне от няколко дни. Слезе надолу по едни стълби и се озова пред три знака. Първият представляваше силует на мъж, на втората врата стоеше стилизирана фигура на жена, а на третата знакът представляваше инвалидна количка.

Той неуверено отвори третата врата и с изненада откри, че зад нея се намира доста голямо квадратно помещение, на чиято отсрещна стена се виждаше тоалетна чиния. Адам се заключи отвътре и остави шлифера си да се свлече на пода.

Изчака няколко минути и бавно се разсъблече до кръста. После напълни мивката с топла вода. Сега благославяше досадните занятия за оказване на първа помощ, през които трябваше да мине всеки офицер — не вярваше, че някога ще му послужат. След двадесет минути болката вече беше утихнала и дори му стана добре. Той вдигна шлифера си с дясната ръка и се опита пак да го прехвърли през рамото си. Иконата изпадна от джоба и тупна на керамичния под. Звукът, който се чу при падането й, накара Адам да помисли, че се е счупила на две. Той бързо погледна надолу, после коленичи. Иконата се беше разтворила като книга.

Петнадесета глава

Когато след един час Адам се върна в хотел „Франтел“, едва ли някой от малкото гости на хотела би разпознал в него мъжа, който се бе появил там следобед. Беше облечен в нова риза, панталони и вратовръзка и двуреден блейзър, който сигурно щеше да дойде на мода във Великобритания чак след година. Беше хвърлил дори и шлифера, защото иконата идеално влизаше в джоба на блейзъра. Предполагаше, че в магазина са обменили пътническите му чекове по много нисък курс, но умът му през последния час беше зает с други неща.

Той нае единична стая на името на Дъдли Хулм и след няколко минути взе асансьора до третия етаж.

Лорънс вдигна слушалката още преди второто позвъняване.

— Аз съм — каза Адам.

— Къде си? — бяха първите думи на Лорънс.

— Аз ще задавам въпросите — каза Адам.

— Разбирам как се чувстваш — каза Лорънс, — но…

— Никакво „но“. Трябва вече да си разбрал, че някой от така наречения твой екип има пряка връзка с руснаците, тъй като пред хотела в Женева ме чакаха убиецът и приятелите му, а не твоите хора.

— Да, вече знаем — каза Лорънс.

— Знаете? — възкликна Адам. — Кои сте вие, дето знаете? Защото аз вече не знам кой е на моя страна.

— Нали не мислиш, че…

— Ако ти се случи да убият приятелката ти, да си преследван из Европа от професионални убийци, да стрелят по теб и…

— Да стрелят по теб? — каза Лорънс.

— Да, твоят приятел днес стреля по мен и ме улучи в рамото. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да си разменим местата и аз няма да се целя в рамото.

— Няма да има следващ път — каза Лорънс. — Ще те измъкнем безопасно, само ми кажи къде си.

Адам си спомни думите на Робин „Внимавай колко му казваш“ и се въздържа да каже на Лорънс къде се намира.