Опасно наследство

Романов погледна колегата си, който беше прострелян в корема. Ръцете на Валчек бяха целите в кръв, ризата и панталоните му бяха прогизнали, той се опитваше отчаяно да запази самообладание. Притискаше стомаха си, като дете, когато му се повръща. Шофьорът също беше прострелян, но в гърба — докато се опитваше да избяга. Ако не беше издъхнал веднага, Романов сам би застрелял този негодник. Но с Валчек беше друго. Смелостта му беше безспорна. Той първо се беше заел със залегналите британци, а после с американците, които налетяха като вихрушка. Благодарение на Ментор Романов знаеше, че е пристигнал първи. Но сега трябваше да предупреди бързо агента, че някой информира и американците. Все пак Романов изпита задоволство при мисълта как измами американците и обърна стрелбата им срещу британците, докато той и Валчек изчакваха да ги довършат. Последен остана жив един американец, който непрекъснато стреляше по Валчек, докато се измъкваха.

Предполагаше, че има цял час, докато се наложи французи, британци и американци да дадат задоволително обяснение за труповете по изоставеното летище. Мислите на Романов се върнаха към Валчек. Другарят му беше започнал да стене.

— Да се отбием в гората — молеше той. — Не ми остава още дълго.

— Дръж се, другарю, дръж се — повтаряше Романов. — Не сме много далеч от Скот. Помисли за Родината.

— По дяволите Родината — каза Валчек. — Искам просто да умра спокойно.

Романов отново го погледна и осъзна, че само след минути ще е мъртъв. Въпреки усилията на Валчек, кръвта течеше по пода като от развален кран.

Романов забеляза пролука напред между дърветата. Включи дългите светлини и зави по някакъв черен път. Продължи по него, докато храсталаците се сгъстиха. Изключи фаровете и заобиколи колата, за да отвори вратата.

Валчек успя да направи само две-три стъпки и се свлече на земята, като все още придържаше вътрешностите си.

Романов се наведе и му помогна да се облегне на дънера на едно дърво.

— Остави ме да умра, другарю майор. Не си губи повече времето с мен.

Романов се намръщи.

— Как искаш да умреш, другарю? — попита той. — Бавно и мъчително или бързо и безболезнено?

— Остави ме, другарю. Искам да умра бавно, а ти тръгни след Скот, докато е още наблизо.

— Но ако американците те открият, могат да те принудят да говориш.

— Ти знаеш по-добре, другарю.

Романов прие укора, надигна се и като размисли за секунди, се втурна обратно към колата.

Валчек започна да се моли някой да го открие, след като този негодник замине. Той поначало не желаеше тази задача, но Заборски искаше някой да наблюдава Романов отблизо, а на Заборски не можеше да се противоречи.

Валчек нямаше да проговори, но му се живееше.

Куршумът от деветмилиметровия „Макаров“ мина право през черепа му и отнесе част от главата му. Валчек се свлече на земята, няколко секунди тялото му се гърчеше в спазми, които накрая преминаха в конвулсивно потрепване, докато изпразваше червата си на кафявата земя.

Романов стоя над него, докато се увери, че е мъртъв. Валчек навярно не би проговорил, но сега не беше време да поема ненужни рискове.

Той се събуди на другата сутрин с добре познатото чувство на вина. Още веднъж се закле да е за последен път.

Действителността винаги бе по-различна от очакванията и разкаянието не го напускаше часове наред.

Разноските по допълнително наетия апартамент, таксата и сметките в клуба бяха твърде високи. Но винаги се връщаше — както сьомгата намира брега по време на разплодния период.

Пиърс се събуди и през следващите двадесет минути го накара да забрави угризенията си. Последва томителна тишина, а после по-възрастният мъж се измъкна от леглото, извади десет лири от портфейла си, остави ги на тоалетката и отиде да се изкъпе. Предполагаше, че като се върне, момчето ще си е заминало заедно с парите.

Накисна се във ваната и се замисли за Скот. Знаеше, че ще се чувства виновен за смъртта му. Тази смърт, както и много други преди това, се дължаха на една случка преди много години. Тогава той беше попаднал на един поляк, за когото мислеше, че е безопасен. Беше толкова отдавна, че дори не си спомняше и името му.

Но Ментор нямаше как да забрави името на младия аристократичен офицер от КГБ, който седеше на ръба на леглото им, като се събудиха на другата сутрин. Не можеше да забрави също с какво презрение ги гледаше и двамата.

Шестнадесета глава

Адам лежеше по корем на дъното на празната лодка. Главата му беше обърната настрани и той напрегнато се ослушваше за непознати звуци.

Лодкарят стоеше зад кормилото и за втори път броеше тристате швейцарски франка. За цял месец не можеше да изкара толкова. Жена му се надигаше на пръсти и гледаше щастливо банкнотите през рамото му.

Лодката се движеше равномерно надолу по канала и скоро Адам не виждаше вече разбития самолет.