Опасно наследство

— Хубаво е, че англичаните се грижат за спасяването ни — каза президентът. — Предполагам, че междувременно ние не стоим със скръстени ръце, докато те опитват да решат собствените ни проблеми.

— Не, сър. ЦРУ работи по въпроса повече от месец.

— В такъв случай е изненадващо как руснаците не са се добрали вече до иконата.

Никой не се засмя.

— И какво се очаква от мен сега? Да седя и да чакам руснаците да прехвърлят седемстотин и дванадесет милиона долара в злато от нюйоркската банка в американската хазна преди полунощ в понеделник?

— Те също така трябва да ни предадат техния екземпляр от договора до това време — каза Ръск. — Остават им само шестдесет часа.

— Къде е нашият екземпляр в момента? — попита президентът.

— Някъде в сейфовете на Пентагона. Само двама знаят къде точно се намира. След Ялтенската конференция нашето копие не е виждало бял свят.

— Защо не съм информиран за него до днес? — попита президентът. — Поне можех да спра тези големи разноски.

— Повече от петдесет години вярвах, че копието на руснаците е унищожено по време на революцията. С течение на годините руснаците приеха този факт, защото той беше потвърден и от Сталин в Ялта. Сигурно Брежнев е попаднал на нещо през последния месец, нещо, което го е убедило, че тяхното копие е само временно загубено.

— Господи, още един месец и щяхме да се отървем.

— Прав сте — каза държавният секретар.

— Осъзнаваш ли, Дийн, че ако руснаците се появят в кабинета ти преди полунощ в понеделник с техния екземпляр от договора, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня?

Осемнадесета глава

Адам излезе от къщата, огледа се и разбра, че се намира в покрайнините на малък град. Тъй като беше все още доста рано, той счете за безопасно да стигне с тичане до „centre ville“27, но щом по улиците започнаха да се появяват ранобудни работници, той намали темпото до обикновен вървеж. Реши да не отиде направо в центъра, а да потърси място, където да може да се скрие и да обмисли следващите си стъпки. Спря пред един многоетажен гараж и реши, че едва ли ще намери по-добро място за обмисляне на плана си.

Влезе през приземния етаж и се озова до асансьор, от който се разбираше, че паркингът е на четири етажа. Изтича надолу по стълбите до най-ниското ниво, бутна вратата към сутерена и видя, че той е слабо осветен и почти празен. Избра сутерена, защото предположи, че това ниво би се запълнило с коли последно. Обходи етажа и проучи помещението. В най-отдалечения ъгъл имаше паркирани две коли. От дебелия слой прах по тях той разбра, че са тук отдавна. Сниши се зад едната и откри, че на това място никой не би го видял, освен най-любопитните.

Започна да си представя как някой паркира колата си на този етаж и оставя ключовете на таблото. Провери вратите на двете паркирани коли, но те бяха заключени. Отново се залови да измисля по-сериозен план как да стигне крайбрежието до залез-слънце.

Беше се замислил дълбоко и изведнъж подскочи — чу се стържещ звук. Той огледа мрачния сутерен. От тъмнината изплува силуетът на мъж, който влачеше зад себе си пластмасова кофа, наполовина пълна със смет. Адам едва можеше да го види — някакъв старец, облечен в мръсно кафяво палто, стигащо почти до земята — очевидно предишният собственик е бил доста висок. Адам не беше сигурен как ще постъпи, ако мъжът продължи да върви към него. Когато обаче човекът се приближи, Адам видя, че е стар и прегърбен; от устата му се подаваше цигара. Чистачът спря наблизо, беше забелязал пакет от цигари. Вдигна го и чак когато се увери, че е празен, го пусна в кофата. После хвърли там кесия от бонбони, кутия от пепси-кола и един стар вестник „Фигаро“. Огледа се бавно за друг боклук, но не успя да забележи Адам, който се беше свил зад колата. Доволен, че е свършил работата си, старецът повлече кофата по пода и накрая я бутна навън през вратата. Адам си отдъхна, но след две минути мъжът се върна, отиде до една от стените и отвори врата, която Адам не беше забелязал преди. Съблече дългото кафяво палто и го замени със сиво, което не беше в по-добро състояние, но поне не му беше толкова голямо. После изчезна през изхода. След малко Адам чу някаква врата да се затваря с трясък.

Работният ден на чистача беше свършил.

Адам изчака малко, после се изправи и се протегна. Придвижи се бавно до стената, докато стигна малката врата. Бутна я и я отвори, смъкна от пирона дългото кафяво палто и пак се отправи към мястото си в ъгъла. Първата сутрешна кола пристигна и Адам бързо се сниши. Шофьорът зави плавно към отсрещния ъгъл и Адам реши, че го прави ежедневно. От колата изскочи докаран мъж с тънки мустаци, облечен в елегантен раиран костюм, с куфарче в ръка. Заключи вратата на колата и тръгна с бързи превзети крачки към изхода. Адам изчака тежката врата да се затвори и се изправи, за да изпробва кафявото палто. Облече го над блейзъра си — беше му малко тясно в раменете и ръкавите му бяха малко къси, но поне му придаваше вид, че работи тук.