Оратория за козел и ангорска котка

Последва любовен разговор, какъвто и в булевардните романи се червят да лансират. Иван разбра, че Габи говори с годеника си, че жилището, в което пребивават, е негово, че той е в чужбина и че като се върне в отпуск през лятото, ще се оженят. Нещастният годеник чу куп лъжи. Габриела прекарвала богомолци от Триполи до Джеда — затова не я открил, когато я търсил, в момента била с прахосмукачката в ръка — не била идвала в дома му две седмици.

Гола от кръста надолу, боса и разгонена, тя мъркаше като ангорска котка и, ей богу, беше доста убедителна. Когато разговорът свърши, Габриела остана няколко секунди с гръб към него.

— Обличай се — каза тя. — Днес няма да се чукаме.

Стана му смешно. Тази малка курва разиграваше благоприличие и вярност. Изправи се, отиде при нея и пъхна ръка между бедрата й. Габриела беше суха. Толкова по-зле за теб!, помисли той, наведе я, плю на задника й, разтри течността с пръст около ануса й и я облада анално. Габриела полудя. Колкото и да се мъчеше да запуши устата й, екстазът й пробиваше всичко, и озвучаваше квартала.

Иван се обличаше в рокерския костюм, когато Габриела излезе от банята. Беше свежа като роза, усмихната, забравила и благоприличие, и вярност.

— Как се казваш? — попита той. — Имам предвид цялото ти име.

— Габриела Петрова Кирилова.

— На вратата пише — Мирков.

— Апартаментът е негов — Габи посочи с пръст телефона, но жестът беше достатъчно ясен.

— А той кой е?

— Боян Мирков, дипломат… мой годеник… или поне беше.

— Къде е аташиран?

— Хага… първи секретар. Иван се замисли.

— Кога иде се върне… В отпуск?

— През август.

— Дотогава няма да се виждате?

— Ще се видим — тихо каза Габи. — Вдругиден летя за Амстердам… Той ще дойде там.

— Добре — Иван взе каската. — Кажи му, че съм те ебал в гъза! — каза той и излезе тихо. Колкото по-малко съкооператори ги познаваха, толкова по-добре и за братята.

* * *

— Продане, спиш ли?

— Не.

— Къде са момчетата?

— Не знам, Поли… честна дума, не знам.

Легнала по гръб в полутъмната спалня, придърпала завивката до брадата си, Поли гледаше някакво телевизионно предаване, но старото ченге отдавна беше забелязало, че нито вижда сменящите се картинки, нито духом присъства в леглото му.

— Какво ще стане с децата, Проди?

— Не искай от мен да те лъжа… ще ги арестуват рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре за тях. Поли затвори очи.

— Ще ги осъдят ли?

— Да. Ще лежат дълго. Ако ги заловят, преди да изхарчат парите — между пет и седем години, ако се закучи процедурата — между петнайсет и двайсет.

— Но те са деца — изхлипа ужасената Поли. Продан прекара пръсти през косата й.

— Не са. Деветдесет на сто от престъпниците са на тяхната възраст, скъпа.

От очите й рукнаха сълзи.

— А ако открият баща си?! Поли.

— Тогава и римският папа не може да им помогне.

IV

Козела направи двайсет лицеви опори, двайсет стомашни преси, плувна в пот и влезе в банята. Раните му зарастваха, но отвратителните белези щяха да останат за цял живот. Освежен, с мокра коса, бос и гол, Козела се върна в хола и през пердето се загледа навън. Мравуняк. Беше Великден и като че ли целият град беше по улиците.

Козела се облече, сложи слънчеви очила и излезе. Извървя цялата „Веслец“ с ръце в джобовете. Крачеше бавно, привидно спокоен и най-лошото — невъоръжен.

Големият бандит, бившето ченге и окаян грешник Козела отиваше на църква.

* * *

Братя Гузман ровеха из София като къртици. Квартал по квартал, улица по улица. Господи, колко е мръсна и грозна София!, мислеше Луис-Асен. Майка им да еба на тия дупки. Трябваше да наемем хеликоптери!, Хуан-Иван. Градът беше огромен, но малко по малко се приближаваха към централната му част. След като „пребъркаха“ вилните зони и панелните коптори, започнаха да влизат в квартали, които познаваха и не ги депресираха толкова, колкото „Обеля“, „Дружба“ или „Люлин“.

Вечер се връщаха грохнали от умора. Габи беше на полет. Хапваха на крак, взимаха по един душ и заспиваха мъртвешки. Почти не си говореха.

Беше първият ден на Великден, неделя, и все още почивен ден, когато Асен, премалял от умора и глад, реши да хапне кюфтета с бира и тръгна да търси бирария. Обиколи центъра, намери „Бира-скара“ от стар тип — точно това, което търсеше. Влезе, поръча три кюфтета с картофи и лютеница, халба бира и като му ги сервираха на шубера — бирарията беше на самообслужване — тръгна да търси свободна маса — намери, настани се и предчувствайки удоволствието (това беше любимата му храна от детството) разкърши схванатия си врат с вилицата в ръка… и се вцепени. От ъгъла се подаваше тяхното БМВ. Заряза всичко и излезе. Огледа внимателно колата. Нямаше съмнение — същите седалки, удара в задната броня… Да, беше открил баща им. Огледа ауспуха. Беше черен… Колата не беше карана отдавна. Баща им лежеше болен някъде наблизо.

* * *

Поли веднага позна Габриела Петрова Кирилова.

— Това е момичето — шокирана каза тя. — Откъде имаш тези снимки?

— Аз съм генерал от МВР — каза Продан и без повече обяснения излезе.