Остров Тамбукту

— Личи си, че не сте дипломат — снизходително се усмихна Смит. — Помните ли какво стана, когато Япония нападна Пърл Харбър, преди да обяви война на Америка. Целият свят се възмути от това пиратско нападение. Веднъж спечелила общественото мнение на своя страна, Америка се почувствува с развързани ръце и се намеси във войната. Така че случаят с Пърл Харбър беше добре дошъл за американците.

— Нима Америка нямаше да се намеси във войната, ако японците не бяха нападнали нейната крепост? — попитах го аз.

— Извинете, сър, но аз още веднъж трябва да ви кажа, че не сте дипломат. Всяка война започва много време преди да загърмят оръдията. Тя се води между пропагандния апарат на двата враждуващи лагера за спечелване на общественото мнение. Разбира се, и без случая с Пърл Харбър Америка щеше да се намеси във войната — в това няма никакво съмнение. Тя търсеше повод и нетърпеливите самураи сами й го тикнаха в ръцете.

— И Хитлер нападна Съветския съюз внезапно, без да подготви общественото мнение — възразих аз.

— Хитлер се главозамая от успехите си. Него само усмирителната риза ще го оправи и ми се струва, че тя се тъче сега в Москва. Но нека се върнем на първия въпрос. Съществува един стар закон, който гласи, че всяка ничия земя принадлежи на оная държава, чийто поданик пръв я е открил и пръв е стъпил на нея.

Колкото и да е чудно това, в думите на Смит имаше логика.

Аз си спомних споровете между Португалия и Испания преди повече от четиристотин и петдесет години, когато те са били най-могъщите морски държави в света. Те се карали помежду си за всеки новооткрит остров, където и да се е намирал той, дори и след като папата разделил земното кълбо на две части и дал западното полукълбо на Испания, а източното — на Португалия. Още тогава бил установен тоя хищнически принцип: плячката е на този, който пръв я сграбчи в ноктите си. За четиристотин и петдесет години светът коренно се промени, дори и лицето на земята не е същото, само колонизаторите си останаха същите. Впрочем не може да се каже, че са съвсем същите. И те се промениха, промени се и техният „принцип“. Сега плячката не е на оня, който пръв я хване. Ако се появи друг, по-силен хищник, той отнема плячката от първия. Такъв е законът на джунглата, възприет от колонизаторите.

— Така е, сър — продължи Смит, като дъвчеше края на пурата си. — Остров Тамбукту принадлежи на Англия, защото английски поданици първи са стъпили на него.

— Грешите, сър — възразих аз. — Остров Тамбукту принадлежи на България.

— Какво? — опули очи Смит и престана да дъвче пурата си.

— Да, той принадлежи на България, защото аз пръв стъпих на него. Капитанът доплува до брега след мене, а вие, мистър Смит, излязохте на брега много по-късно.

Смит ме загледа втренчено, с отворена уста, сякаш искаше да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно. След това се изсмя:

— На България? Ха-ха! Вие сте комик, сър! Просто ще ме уморите от смях. На кой край на земното кълбо се намираше вашата България? Отдавна не съм разгръщал картата и забравих това, макар че някога имах петици по география. Доколкото си спомням, вие граничите с някакво блато и дори имате флота, нали така? С какви морски сили раз полага вашата … хм … България?

— Значи, въпросът е в силата, а не в това, кой пръв е стъпил на острова? Говорете по-точно, сър!

— Така е, щом толкова държите на точността…

Стерн, който рядко се месеше в нашите спорове и избягваше да взема страна, неочаквано извика:

— Внимание! На подводницата издигат японско знаме!

— Не може да бъде! — сепна се Смит и побледня. — Японска подводница в Индийския океан? Просто невероятно!

— Знамето е японско — потвърди капитанът. — Разгледайте го по-добре и вие ще забележите на него знаците на изгряващото слънце.

Подводницата се беше приближила достатъчно, за да можем да различим знаците на знамето, което се развяваше на нейния стожер. Нямаше никакво съмнение — то беше японско. Виждаха се ясно и дребните японски моряци, които се щураха по палубата. Смит ги гледаше като онемял. Англия беше във война с Япония и той не можеше да очаква нищо добро от японците. Същото се отнасяше и за капитана.

— Какво ще правите сега? — обърнах се аз към двамата англичани. — Ще се биете ли заедно с племето против враговете на Англия?

— Не — каза капитанът. — Никога през живота си не съм воювал. Всички войни, които Англия е водила през моя живот, съм прекарал като капитан на търговски кораби.

— А вие, мистър Смит?

Смит съкрушено въздъхна.