Остров Тамбукту

Яхтата бавно плаваше по водите на Червено море. Никакъв полъх на вятър. Морето е замряло. То не е червено, както и Черно море не е черно. То е толкова „червено“, колкото Бяло море е бяло и колкото Мраморно море е мраморно. И все пак тия названия не са плод на капризната фантазия на старите географи, а доста точно определят характера и особеностите на тия морета. В Черно море на дълбочина повече от двеста метра няма живот. Есенно и зимно време то е много бурно. Сега параходите плават по него във всяко време на годината, но някога, когато парната машина още не е била изнамерена и корабите са се движели с платна, Черно море е било опасно за корабоплаването през време на буря. Много, безбройно много кораби е погълнало то в дълбините си и затова древните моряци го нарекли „Черно“. Пък и водите му са доста тъмни, много по-тъмни от водите на Бяло море, което е прозрачно, светло и тихо и затова е наречено „Бяло“. А Червено море наистина е червено по плитките крайбрежни места, особено в залива Тор. Той е покрит с микроскопични водорасли, които отделят едно лепкаво, яркопурпурно вещество. Това вещество обагря водата и тя изглежда кървавочервена.

Беше много горещо и тихо.

Яхтата на мистър Смит плаваше по морската шир като бяла чайка с разперени криле. Пъстрото английско знаме трептеше на върха на най-високата мачта. Бляскавите месингови прегради на борда, синият команден мостик, жълто боядисаните мачти, елегантно мебелираните кабини на господаря и салонът за гости говореха за богатство и разкош. Яхтата се носеше по морето като малък плаващ дворец. Мистър Смит беше много богат човек, пожелал да има красива изящна яхта, и той имаше своя плаващ дворец.

В салона на яхтата беше подредена библиотека от петстотин красиво подвързани тома. Байрон и Уодсвърт бяха поставени един до друг: двамата непримирими врагове сякаш бяха си подали ръка в библиотеката на мистър Смит, а Милтон и Шели скромно се мъдреха под томчето за развратната леди Чатърлей, докато над него лежеше романът на Томас Мор, в който се проповядва идеята за едно идеално, нравствено общество. Но мистър Смит не се смущаваше от тия дребни факти. За него бяха по-важни паркетът на яхтата, постлан със скъпи килими, и мебелите от абанос, тапицирани със скъпа кожа.

[# Но понякога през лятото в Ин-салах, на юг от платото Тадемаит горещината стига до 56,3 градуса °C — това е най-високата температура, каквато е отбелязвана на земното кълбо, а в планинската област Тибести студовете стигат до 18 градуса °C под нулата, както у нас през студените зимни месеци.]

И все пак кухнята си оставаше най-голямата му слабост — всичко в нея блестеше от чистота.

Да, мистър Смит беше си създал приказни удобства. С парите си той можеше да има всичко каквото пожелае. Липсваше му само безсмъртие, защото безсмъртието не се купува с пари. Представям си как би се чувствувал той, ако някой му кажеше какво ще се случи с него и с яхтата му само след няколко дни. Той би скокнал уплашен и би извикал на капитана: „Назад, към Суец!“ Но той нищо не подозираше и затова спокойно седеше на мекото канапе с пура в уста или излегнат в шезлонга под копринения слънчобран на палубата, замислено гледаше сините води на морето.

Само трима души имахме право да влизаме в покоите на нашия работодател: капитанът на яхтата, който три пъти на ден му съобщаваше изминатите мили, готвачът, който три пъти на ден му поднасяше храна, и аз като домашен лекар. И наемните роби, натъпкани в дъното на яхтата като стадо в кошара, имаха право три пъти на ден да излизат на палубата, да подишат чист въздух. През останалото време те лежаха по гръб долу в тъмнината и се топяха от горещина. Тихият ветрец, който духаше понякога и ни облъхваше със свеж въздух, не достигаше до тях. Те бяха работният добитък на плантатора и трябваше всичко да понасят мълчаливо и без ропот. Когато наближаваше часът да излязат на палубата, плантаторът бързо се прибираше в своята кабина с кисела гримаса на сухото си лице…

Щом напуснахме Суец, ние се придържахме най-напред близо до африканския бряг, по който се издигаха планински вериги с отделни височини до три хиляди метра, с редки, но приветливи арабски селца, накацали по склоновете като бели пеперуди. Отдалеч те изглеждаха много красиви — и сега си ги спомням като хубав сън. След това ние се отдалечихме от африканския бряг и заплавахме край Саудитска Арабия. Тук брегът е нисък и песъчлив, никъде не се вижда нито едно дръвце, нито едно стръкче тревица. В далечината, на около седемдесет километра от брега, се синеят далечни високи планини, но те са почти голи скали, съвсем малко зеленина има по тях. Изобщо Арабия е пустинна и гореща страна и затова е рядко населена. Човек може да мине стотици километри, без да срещне населено място. Край брега на Червено море се срещат много коралови рифове, които са опасни за корабоплаването, защото през време на приливите се намират под водата и корабите лесно могат да се ударят в тях.