Освободена любов

— Добре. Мисля, че Мариса има проблеми с мрежата и иска да ги обсъди с теб.

Без дори да осъзнава, той я придърпа още по-близо и я прегърна. Точно това беше желал, допирни точки в ежедневието им, близост, общи цели. Двамата заедно.

— Добре ли си? — попита тя тихо, за да не я чуе никой друг.

— Да. Добре съм. — Той прилепи уста към ухото й. — Просто… още не съм свикнал с това.

— С какво не си свикнал?

— С чувството… По дяволите. Не знам. — Дръпна се, притеснен, че е прекалено сантиментален. — Няма значение.

— Не можеш да свикнеш с чувството, че всичко е наред ли?

Кимна, защото нямаше доверие на гласа си.

Тя положи ръка на лицето му.

— Ще свикнеш. Както и аз.

— Господарю? Простете?

Ви вдигна поглед към Фриц.

— Какво има?

Догенът се поклони.

— Донесох поисканото от вас. Оставих го във фоайето.

— Отлично. Благодаря. — Той целуна Джейн. — Ще се видим по-късно, нали?

— Задължително.

Чувстваше погледа й върху себе си, докато излизаше, и това му харесваше. Всичко му харесваше. Той…

О, по дяволите. Ами просто наслаждаваше се на радостите в живота.

Забърза се към фоайето и откри оставеното от Фриц на една маса в основата на главното стълбище. Отначало не знаеше какво да прави с него. Не искаше да го повреди. Накрая го хвана нежно и отиде в библиотеката. Затвори двойните врати и помоли да бъде приет от Другата страна.

Не следваше правилата, но беше прекалено зает с намиращото се в ръцете му.

Получи позволение и се материализира в двора на Скрайб Върджин. Поздрави го същата Избраница като предния път. Амалия понечи да се поклони, но после насочи вниманието си към чуруликането, идващо от събраните му шепи.

— Какво сте донесли? — прошепна тя.

— Малък подарък. Нищо особено. — Той отиде до бялото дърво с белите цветове и отвори ръцете си. От тях излетя папагалче и кацна на един клон, все едно знаеше, че това е новият му дом.

Яркожълтата птичка заподскача по белите клони. Малките й крачета се вкопчваха в някой от тях, а после подскачаха на друг. Клъвна едно цветче, изчурулика… вдигна крак и почеса врата си.

Ви сложи ръце на кръста си и запресмята колко място има сред цветовете на дървото. Щеше да се наложи да донесе още доста птички.

Гласът на Избраницата прозвуча, преливащ от емоции.

— Тя се отказа от птичките заради вас.

— Да, и затова й нося това.

— Но жертвата…

— Вече е направена. Намиращото се на това дърво е подарък. — Той погледна през рамо. — Ще го отрупам с птички, независимо дали й харесва, или не. Сама ще реши какво да прави с тях.

В очите на Избраницата проблесна благодарност.

— Ще ги задържи. И те ще я избавят от самотата й.

Ви пое дълбоко въздух.

— Добре. Защото…

Спря по средата на изречението и Избраницата произнесе нежно:

— Не е нужно да го казвате.

Той прочисти гърло.

— Ще й предадеш ли, че са от мен?

— Не е нужно. Кой друг, освен сина й би проявил такава доброта?

Ви погледна назад към самотната жълта птичка насред бялото дърво. Представи си клоните отново запълнени като преди.

— Истина е — отговори.

Без нито дума повече той се дематериализира обратно в живота, който му беше даден. Животът, воден от него. И за първи път беше благодарен, че се е родил.