Отмъщението на Монца

— Истината тогава. Може би знаете, че пророкът и работодателите ми стоят от двете страни на велик конфликт.

— Чувала съм.

— Повярвайте ми тогава, като кажа, че не искате да сте на грешната страна.

— Не съм сигурна, че искам да съм на която и да е страна. — Тя се отпусна в стола. Опитваше се да говори небрежно, въпреки че се чувстваше като измамничка. — Не се бойте. Казах на Ишри, че цената за подкрепата им е твърде висока. Кажете, господин Сулфур, каква цена ще иска „Валинт и Балк“ за помощта си?

— Съвсем справедлива. Лихва по заемите. Преференции за работата на нашите партньори и сътрудници. Да не се занимавате с гуркулите и съюзниците им. Когато работодателите ми поискат, да помагате на силите на Съюза…

— Само когато работодателите ви поискат?

— Може би един или два пъти в живота ви.

— А може и повече, ако прецените. Искате да ви продам Талинс и да ви благодаря за привилегията. Искате да коленича пред вратата на трезора и да моля за услуги.

— Драматизирате…

— Аз не коленича, господин Сулфур.

Беше негов ред да се сепне от подбора й на думи. Но само за момент.

— Може ли да бъда съвсем откровен, ваше превъзходителство?

— Опитайте.

— Вие сте нова във властта. Всеки коленичи пред някого. Ако сте твърде горда, за да приемете приятелската ни ръка, други ще го направят.

Монца изсумтя, въпреки че под присмеха сърцето й блъскаше лудо.

— Късмет на тях и на вас. Дано приятелската ви ръка донесе по-щастливи резултати, отколкото на Орсо. Мисля, че Ишри щеше да започне от Пуранти. Може би вие трябва да отидете в Осприя, или в Сипани, или в Афоя. Сигурна съм, че все ще намерите някой в Стирия, който да приеме парите ви. Ние сме известни с курвите.

Усмивката на Сулфур се разшири още повече.

— Талинс има голям дълг към работодателите ми.

— Орсо им дължи пари, търсете си ги от него. Мисля, че го изхвърлих с кухненските отпадъци, но ако се разровите, ще го откриете. Ще ви услужа с лопата на драго сърце.

Той продължи да се усмихва, но не пропусна заплахата й.

— Ще е жалко, ако не ни оставите избор, освен да позволим на кралица Терез да потърси отмъщение за смъртта на баща си.

— Ех, отмъщение, отмъщение. — Монца се усмихна на свой ред. — Не се плаша от сенки, господин Сулфур. Сигурна съм, че Терез настоява за война, но Съюзът има затруднения. Имат врагове в Севера и Юга, както и в собствените си граници. Ако жената на вашия Върховен крал иска трона ми, да дойде и да се бие за него. Но подозирам, че негово августейшо величество има други тревоги.

— Май не разбирате опасностите в тъмните ъгли на света. — В усмивката на Сулфур вече нямаше веселие. — Ето, дори докато си говорим, стоите тук… сама. — Беше се превърнала в гладен присмех, пълен с остри бели зъби. — Толкова, толкова крехка.

Тя примигна, сякаш учудено.

— Сама ли?

— Грешиш. — Шенкт беше пристъпил безшумно, докато разговаряха, и стоеше незабелязано в сянката на Сулфур.

Представителят на „Валинт и Балк“ се обърна, направи крачка назад и замръзна, сякаш смъртта дишаше в ухото му.

— Ти? — прошепна той.

— Да.

— Мислех…

— Не.

— Значи… това е твое дело?

— Имах пръст в цялата работа. — Шенкт сви рамене. — Но хаосът е естествено състояние, защото всеки дърпа в своята посока. Тези, които искат светът да крачи само в една посока, сами си създават затруднения.

Мъжът с различните очи погледна Монца, после пак Шенкт.

— Нашият господар…

— Твоят господар — прекъсна го Шенкт. — Аз вече нямам, не помниш ли? Казах му, че приключих. Винаги предупреждавам, когато мога, така че ме чуй. Изчезвай. Ако се върнеш, няма да ме завариш в добро настроение. Върни се и му кажи, че ти служиш. Аз служех едно време. Вече не коленичим.

Сулфур кимна, след което отново се усмихна самодоволно, както на влизане.

— Умрете прави тогава. — Обърна се към Монца и се поклони. — Пак ще се чуем. — След това излезе небрежно.

Шенкт повдигна вежди и каза само:

— Добре го прие.

На Монца не й беше до смях.

— Има много неща, които не ми казваш.

— Да.

— Кой си ти всъщност?

— Бил съм много неща. Чирак. Посланик. Решавах тежки проблеми и създавах такива. Днес явно съм човек, който урежда чуждите сметки.

— Загадъчни лайна. Ако искам гатанки, ще ида на гледачка.

— Ти си Велика херцогиня. Можеш да си извикаш някоя тук.

Тя кимна към вратите.

— Познаваш го.

— Да.

— Имали сте един господар?

— Едно време. Много отдавна.

— Работил си за банката?

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— В известен смисъл. Те не се занимават само с броене на пари.

— Почвам да усещам. А сега?

— Сега не коленича.

— Защо ми помогна?

— Защото те създадоха Орсо, а аз руша всичко, което създадат.

— Отмъщение — промърмори тя.

— Не е най-добрият мотив, но понякога от злите помисли излиза и по нещо добро.

— Както и обратното.

— Разбира се. Ти постигна всички победи за херцога на Талинс и затова те наблюдавах. Мислех да го отслабя, като те убия. Но Орсо се опита сам. Затова те излекувах. Мислех да те убедя да заемеш мястото му. Но подцених решителността ти и ти се измъкна. Оказа се, че и ти си намислила да убиеш Орсо…

Монца помръдна неловко в стола на бившия си работодател.

— И заех мястото му.