Отмъщението на Монца

Тя погледна лицето му на светлината от лампата. Опита да го прецени. Той не знаеше нищо за нея и Орсо. На пръв поглед не разбираше от нищо. Но вече бе видяла, че може да се бие. Освен това бе отишъл при Саджаам сам, а за това се изискваше кураж. Смел мъж, може би с принципи. С гордост. Значи може би имаше и лоялност, стига да успееше да я предизвика. А лоялните мъже бяха рядкост в Стирия.

Никога не беше оставала сама задълго. Бена винаги беше до нея. Или поне зад нея.

— Съжаляваш ли?

— Да. И аз имах брат. — Той понечи да се обърне към вратата.

— Искаш ли още работа? — Монца го гледаше в очите, докато пристъпяше към него, а здравата й ръка се плъзгаше към ножа на кръста й. Той знаеше името й, както и имената на Орсо и Саджаам. Достатъчно, за да ги убият десет пъти. Не можеше да го пусне да си тръгне.

— Пак като тази ли? — Тръпката се намръщи към кървавите петна на пода.

— Убиване. Кажи го. — Монца се зачуди дали да го намушка в гърдите, под челюстта, или да го изчака да се обърне и да удари в гръб. — Ти какво очакваш? Че ще доиш кози ли?

Той поклати глава и дългата му коса се люшна.

— Може да ти прозвучи глупаво, но дойдох тук, за да стана по-добър човек. Разбирам, че си имаш причини, но за мен това определено е гигантска крачка в грешната посока.

— Още шестима.

— Не. Не. Приключих. — Сякаш опитваше сам да се убеди. — Не ме е грижа колко ще предложиш…

— Пет хиляди.

Вече беше отворил уста, но този път не каза нищо. Само я изгледа. Първо смаяно, а после умислено. Пресмяташе колко пари са това. Какво може да си позволи с тях. Монца имаше вроден талант да разпознава цената на човек. А всеки си има цена.

Тя пристъпи напред, гледаше го в очите.

— Виждам, че си добър човек. Корав също. Точно такъв ми трябва. — Очите й се стрелнаха към устата му и обратно. — Помогни ми. Имам нужда от твоята помощ, а ти от пари. Пет хиляди монети. Много по-лесно е да бъдеш добър с тази сума. Помогни ми. С толкова пари можеш да си купиш половината Север. Да станеш крал.

— Кой казва, че искам да ставам крал?

— Ако искаш, стани и кралица. Но мога да ти кажа какво няма да правиш. — Монца се наведе толкова близо, че почти дишаше в лицето му. — Няма да молиш за работа. Не е редно горд мъж да се унижава така. Все пак. — Хвърли поглед настрани. — Не мога да те принудя.

Тръпката стоеше и претегляше кесията. Но Монца вече бе пуснала ножа. Знаеше отговора му. Баяловелд беше написал: „Парите са различно нещо за всеки, но винаги хубаво“.

Когато вдигна поглед, лицето му беше станало кораво.

— Кого ще убием?

Едно време щеше да се подсмихне настрани към Бена и той щеше да й отвърне: „Отново спечелихме“. Но Бена беше мъртъв, а Монца мислеше за следващия мъж, който щеше да изпрати при него.

— Един банкер.

— Какъв?

— Човек, който брои пари.

— Изкарва пари, като брои пари?

— Точно така.

— По тези места имате странни нрави. Какво е направил?

— Уби брат ми.

— Пак отмъщение, а?

— Пак.

Тръпката кимна.

— Значи съм нает. Какво да направя?

— Помогни на Дружелюбния с боклука. След това потегляме. Няма смисъл да се мотаем в Талинс.

Тръпката погледна към наковалнята и си пое дъх. След това извади ножа, който му беше дала, и тръгна към Дружелюбния, който обработваше трупа на Гоба.

Монца погледна лявата си ръка и изтри няколко пръски кръв. Пръстите й леко трепереха. Не беше сигурна дали от това, че бе убила човек и че бе пощадила друг, или защото се нуждаеше от лула.

Може би и трите.

II Уестпорт

Постепенно хората привикват към отровата.

Виктор Юго

През първата година гладуваха и се налагаше Бена да проси в селото, докато Монца работеше на нивата.

Втората година имаше по-добра реколта, успяха да засадят сладки корени до плевнята и получиха малко хляб от мелничаря Десторт, когато снегът покри долината с бяла тишина.

През третата година времето беше хубаво, дъждовете започнаха навреме и Монца изкара чудесна реколта от горната нива. По-добра от предишните постижения на баща й. Заради неприятностите по границата цените бяха високи. Щяха да изкарат пари за ремонт на покрива, както и за нова риза за Бена. Монца гледаше как вятърът люлее житата и усещаше гордост, че е постигнала нещо със собствен труд. Същата гордост, за която баща й говореше често.