Отмъщението на Монца

Минаха под висока арка и се озоваха в мрачен кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморния под. Покрай стените бяха наредени фигури със стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.

— Мамка му — изсъска Бена в ухото й. — Онова влечуго Ганмарк е тук.

— Остави го на мира.

— Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват…

— Добър е.

— Ако бях и наполовина мъж…

— Само че не си. Остави го.

Лицето на генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледосивите му очи бяха винаги влажни и му придаваха постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.

Ганмарк кимна вдървено на Монца.

— Генерал Муркато. — Кимна сухо на Бена. — Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?

— Дуелирам се всеки ден.

— Значи все пак ще ви направим фехтовач.

— Или дървеняк — изсумтя Бена.

— Все ще е от полза — отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. — Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.

Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.

— Как мина кампанията?

— Свърших моята работа — да пазя фланга ви от Рогонт и неговите осприанци.

— Забавил си Закъсняващия херцог? — присмя се Бена. — Сериозно предизвикателство.

— Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.

Стъпките им отекнаха под следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с множество скулптури, изобразяващи сцени от античността. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромния купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страховит вид. Орисиите, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.

Четиримата заизкачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора в редица.

— И докъде те доведоха комедийните ти таланти? — обърна се тя към Ганмарк.

— С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.

Бена присви устни.

— Имаше ли истински сражения?

— Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа…

— Генералът маневрира към нея — довърши Монца. — Успя ли да предизвикаш достатъчно смях?

— Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.

— Аз намирам време за смях — изцепи се Бена.

— Някои се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. — Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. — Забелязвам, че не се усмихваш.

— Ще се усмихвам, щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.

— Според моя опит оръжията не висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.

— Смятам, че Орсо ще те задържи — каза Бена. — Дори само за да бършеш мраморните плочи.

— Значи негово превъзходителство ще има най-чистия под в цяла Стирия — отвърна Ганмарк.

Стълбището извеждаше до висока двойна врата с резбовани лъвски глави. Пред нея обикаляше едър мъж, като предана хрътка пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.

— Верен! — Бена стисна здравата ръка на стария наемник. — Да се катериш по планината на тези години? Не е ли по-добре да се излежаваш в някой бардак?

— Де да беше така — сви рамене Карпи. — Но негово превъзходителство ме призова.

— И ти какъвто си покорен… се покори.

— Затова ме наричат Верния.

— Как са нещата в Борлета? — попита Монца.

— Спокойни. Повечето мъже са на лагер извън града с Андич и Виктус. Реших, че е по-добре да не го опожаряват. Оставих Сесария заедно с някои от по-надеждните в двореца на Кантейн. Стари кучета като мен, от времето на Коска. Ветерани, които не са склонни към импулсивност.

Бена се засмя.

— Искаш да кажеш, че мислят бавно.

— Бавно, но стабилно. Винаги стигаме до края.

— Влизаме ли? — Фоскар бутна едното крило с рамо и го отвори. Ганмарк и Верния го последваха. Монца спря на прага, за да си нагласи най-сериозното изражение. Погледна назад и видя, че Бена й се усмихва. Усети, че му отвръща, без да се замисля. Наведе се и прошепна в ухото му:

— Обичам те.

— Че как иначе. — Той пристъпи през вратата и тя го последва.