Отмъстена любов

Отначало напевът бе тих, просто ехо, носещо се в коридорите отвън, но ставаше все по-силен и настойчив, по силен... и по-настойчив, докато не започна да чува всяка сричка, изговаряна от може би сто усти. Не разбираше нищо, езикът му бе непознат, но без съмнение беше някакъв религиозен химн.

Симпатите пристигнаха в строй по двама, с дълги бели роби и слабите им тела сякаш не ходеха, а се плъзгаха напред. Всеки от тях носеше бяло домино с дупки за очите. Когато влязоха в помещението и започнаха да обкръжават Ривендж, не се стъписаха ни най-малко от вампирите, от трупа на Принцесата или от самия Леш. Постепенно те запълниха пространството, като принудиха присъстващите да отстъпят назад и накрая всички външни натрапници се озоваха притиснати до стената, където вече бяха Леш и трупът на Принцесата.

Време бе да си обира крушите. Каквото и да означаваше всичко това, той не смяташе за нужно да участва. Най-малкото защото гневът беше отслабил силите му. Друга причина бе, че ситуацията можеше в миг да излезе от контрол, а само част от нея го засягаше лично.

Ала нямаше да си тръгне сам. Дошъл беше за жена и щеше да си тръгне с жена.

Светкавично бързо се провря между редиците на симпати-те и отиде до мястото, където бе застанала Хекс. Тя гледаше Ривендж онемяла от благоговение, като че цялата тази процесия имаше важен смисъл. Подобно разсейване му идваше много добре в този момент.

Леш вдигна ръце напред, призова сянка, която се появи сякаш от нищото, и я разпростря нашироко върху пода като мантия. С бърз жест я вдигна и я метна върху главата на Хекс и накара жената да изчезне, макар в действителност все още да бе в помещението. Както можеше да се очаква, тя взе да се бори, но един силен юмручен удар по главата накара тялото й да омекне, което сериозно улесняваше отстъплението му.

Леш я повлече извън пещерата под носовете на всички присъстващи.

Гласове... гласове, които се засилваха и изпълваха въздуха с ритмичен напев.

Но преди това бе имало и изстрели.

Ривендж открехна клепачи и трябваше да примигне, за да избистри червеното си зрение. Паяците се бяха махнали от тялото му и от килията... заместени от увеличаващи се маси от неговите събратя симпати. Церемониалните им маски и роби ги правеха анонимни, за да може силата на съзнанието им да блесне по-отчетливо.

Имаше прясна кръв.

Погледът му се насочи към... Цялото му същество изказа гореща благодарност на Скрайб Върджин. Елена стоеше изправена, а Зейдист се бе прилепил плътно до нея като броня. Това беше добрата новина. А лошата? Двамата бяха точно срещу вратата и може би стотина гълтачи на грехове стояха между тях и благополучния изход навън.

Макар че ако се съдеше по погледа й, тя не се канеше да си тръгне без него.

- Елена... - дрезгаво прошепна той. - Не.

Тя кимна и изрече само с устни: „Ще те освободим".

Притеснен, Ривендж отмести поглед към люшкащите се церемониални одежди и за разлика от Елена знаеше много добре какво означаваха тази процесия и припяването.

По дяволите. Но как така?

Получи отговор на въпроса си, когато видя мъртвото тяло на Принцесата до стената. Ръцете й бяха оцапани в синьо и той знаеше защо: беше убила чичо му, своя спътник... краля.

Питаше се как ли го е сторила. Нямаше начин да е било лесно - да се премине през кралската стража бе почти невъзможно, а и чичо им беше безкрайно хитър и подозрителен.

Ала и тя си бе получила своето. Не бе срещнала смъртта по маниера на симпатите, които предпочитаха жертвите им да извършват недоброволно самоубийство. Беше простреляна четири пъти в гърдите и ако се съдеше по прецизното разположение на раните, Хекс го бе сторила. Тя винаги маркираше жертвите си и кръстът с четирите посоки на света бе любимият й, когато си служеше с пистолет.

Отново извърна поглед към Елена. Тя не бе престанала да го гледа и очите й бяха невероятно топли. За миг си позволи да потъне в състраданието им, но после вампирската му страна надделя. Като обвързан вампир безопасността на спътницата му беше негов пръв приоритет и колкото и да бе слаб, тялото му, още задържано от веригите, се напрегна.

„Върви", изрече с устни той. Когато тя поклати глава, той я стрелна остро с поглед. „Защо не?"

Тя положи ръка на сърцето си и отвърна отново само с устни „Ей така".

Ривендж отпусна глава. Питаше се какво я бе накарало да промени отношението си. Как бе възможно да дойде да го спасява след всичко, което й бе сторил? Кой се бе поддал и й бе казал истината?

Щеше да го убие.

Стига да се измъкнеше жив оттук де.

Симпатите спряха да напяват и застанаха неподвижни. След миг тишина се обърнаха към него с военна прецизност и ниско му се поклониха.

Емоционалните им спектри набързо бяха регистрирани от съзнанието му, когато всеки и всяка от тях се представи на Ри-вендж... Помнеше ги всичките от едно време, до един му бяха роднини.

Искаха той да бъде техен крал. Независимо от волята на чичо му, избираха него.