Пайнс

Пилчър отвори вратата и Итън се хвърли в кабината.

Закопча се и погледна през прозореца.

Цяла армия абита изпълваше поляната.

Бяха стотици.

На десет секунди от хеликоптера и приближаваха като глутница псета.

Докато Итън слагаше слушалките си, Пилчър затвори вратата и я заключи.

— Да вървим, Роджър — каза той.

—       Ами шерифът?

—       Поуп остава.

Итън видя през прозореца как Арнолд хвърля автомата си и се опитва да отвори вратата. Натискаше дръжката, но тя не помръдваше.

Поуп впери поглед през стъклото към Пилчър. В очите му се мярна объркване, което бързо се смени с разбиране.

И страх.

Поуп изкрещя нещо, което нямаше как да чуят.

— Защо? — попита Итън.

Пилчър не откъсна поглед от Поуп.

—       Той иска да управлява.

—       Поуп заблъска с юмруци по прозореца. По стъклото се размаза кръв.

—       Роджър, не искам да ти се меся, но всички ще умрем, ако не ни махнеш оттук.

Итън усети как плъзгачите се завъртат и отделят от земята.

—       Не можеш просто да го оставиш — каза той.

Загледа се как хеликоптерът се вдига над земята. Шерифът беше преметнал лявата си ръка върху плъзгача и се мъчеше да се задържи.

—       Свършено е — каза Пилчър. — И ти си новият ми шериф. Добре дошъл на борда.

Десетки абита се скупчиха под Поуп, скачаха, замахваха към него, но той се беше хванал здраво за плъзгача и краката му висяха малко над тях.

—       Роджър, спусни се една педя надолу, ако нямаш нищо против — каза Пилчър.

Хеликоптерът се заклати тромаво — Итън усещаше, че пилотът не е летял от години — и спусна Поуп насред лудостта на земята.

Когато първото аби сграбчи крака на шерифа, опашката на хеликоптера се килна към земята от тежестта му.

Второ създание се вкопчи в другия крак на Поуп и за един ужасяващ миг Итън си помисли, че чудовищата ще завлекат машината на земята.

Роджър реагира незабавно и бързо вдигна хеликоптера на шест метра над поляната.

Итън се взираше в обезумелите очи на Поуп.

Хватката му за плъзгача беше отслабнала и сега той се държеше само на пръсти, кокалчетата му бяха побелели от напрежението, а три абита висяха от краката му.

Поуп срещна погледа на Итън.

Изкрещя нещо, но то беше заглушено от рева на турбините.

Поуп се пусна, полетя надолу за половин секунда и изчезна под бясно мятащите се тела.

Итън се извърна.

Пилчър го гледаше.

Гледаше през него.

Хеликоптерът рязко зави и се понесе на север към планините.

Летяха мълчаливо. Вниманието на Итън беше разделено между гледката навън и погледите към спящото му семейство зад завесата.

— С тях всичко ще бъде наред, Итън — каза Пилчър, когато Итън ги погледна за трети път. — Ще се събудят довечера в леглата си, на топло и безопасно. Само това е от значение, нали? А тук със сигурност щяха да загинат.

Започваше да се свечерява.

Итън беше смъртно уморен, но всеки път, когато затваряше очи, мислите му се понасяха с ослепителна скорост в стотици различни посоки.

Затова се опита просто да гледа как светът се носи под него.

Гледаше на запад.

Слънцето залезе и планинските хребети се очертаха на фона на вечерното небе като обезобразено острие на трион.

В боровата гора на триста метра под тях не се виждаше нищо.

Никъде нямаше нито една светлинка, дело на човека.

Летяха в зейналия мрак.

Светлините бяха приглушени, сиянието на приборите в пилотската кабина беше скрито от завесата и Итън си помисли, че със същия успех можеше да е не в хеликоптер, а в някакво черно море.

Или и космоса.

Семейството му беше до него и това бе утешително, но докато се облягаше на леденото стъкло, нямаше как да не изпита страх.

И отчаяние.

Бяха сами.

Ужасно сами.

Мисълта го удари като парен чук.

През последните няколко дни се беше борил да се върне към живота си извън Уейуърд Пайнс, а него вече го нямаше.

Нямаше го вече близо две хиляди години.

Приятелите.

Домът му.

Работата.

Почти всичко, което го дефинираше като личност.

Как би могъл човек да се примири с подобно нещо?

Какво би могло да те накара да станеш от леглото и да искаш да продължиш да дишаш?

„Семейството ти. Двамата души, които спят зад теб.“

Итън отвори очи.

Отначало не повярва на очите си.

В далечината насред целия мрак сияеше кладенец от светлина.

Пайнс.

Светлините на къщите и верандите.

Уличните лампи и фаровете на автомобилите.

Смесени в мекото нощно сияние на градче.

На цивилизация.

Вече се спускаха и Итън знаеше, че в онази долина там има викторианска къща, в която живеят жена му и синът му.

В която щеше да живее и той.

Където имаше топло легло, в което да изпълзи.

Кухня, от която да се носи аромат на току-що приготвена храна.

Веранда, на която да седи през дългите летни вечери.

Двор, в който да играе кеч със сина си.

Може би си имаше дори ламаринен покрив, а Итън най-много обичаше барабаненето на дъжда върху ламарина. Особено късно през нощта, когато си в леглото и прегръщаш жена си, а синът ти спи в съседната стая.

Светлините на Уейуърд Пайнс се отразяваха в скалите около градчето и за първи път тези стръмни планински стени му изглеждаха привлекателни.

Крепост срещу ужаса, който беше навън.

Закрила за последния град на Земята.