Пактът „Касандра“

Когато Смит остави слушалката, офицерът за свръзка вече беше разстлал получените по факса планове на работната маса.

— Прилича ми на промишлен крематориум — промърмори Райли.

Смит се съгласи. На плановете се виждаше паралелепипед, дълъг петстотин метра, широк двеста и висок трийсет. Стените бяха построени от специално подсилен бетон. Част от тавана представляваше всъщност рампа, която щеше да се затвори и запечата, когато совалката влезе вътре. На пръв поглед приличаше на паркинг или склад, но при по-внимателно вглеждане Смит видя онова, за което намекваше Райли — в стените бяха вградени тръби, които, ако се съдеше по плановете, бяха свързани с газопровод. Смит можеше само да си представя какви адски пламъци щяха да бълват те, когато се запалеха.

— Приемаме на доверие, че совалката е чиста отвън, нали така? — каза Райли. — Нищо ли не би могло да излезе навън?

Смит поклати глава.

— Дори и да можеше, горещината при приземяване ще изчисти външната обшивка на совалката. Не, опасната зона се намира вътре.

— Нашият специалитет — каза Райли.

— Да, само че този път ще го приготвим другояче — отговори Смит.

Райли го дръпна настрана.

— Джон, тази операция не следва точно нормалната процедура. Първо се обажда президентът и ми казва да приведа отряда в бойна готовност. Съобщава ми само, че ще ходим някъде в Невада. После се оказва, че това е някаква несъществуваща база в Грум Лейк, където совалката трябва да се приземи аварийно заради биохимичен инцидент. А сега ми се струва, че ти искаш да изгориш проклетото нещо.

Смит отведе Райли по-далеч, така че останалите да не могат да ги чуят. Един от командосите смушка свой колега.

— Виж го Райли. Гледа като отровен.

Всъщност на Джак Райли му се искаше никога да не беше питал Смит какво има на борда на совалката.

* * *

Мегън Олсън се примири с факта, че вече беше изпробвала всички варианти. Разплитането на кълбото от проводници се оказа непосилна задача. Никоя от комбинациите не проработи. Вратата на въздушната камера не помръдваше.

Тя отстъпи от вратата и се заслуша в размяната на реплики между Рийд и наземния контрол. Оставаха само няколко минути до влизането на совалката в атмосферата. С толкова разполагаше и тя, за да вземе решение.

Мегън се насили да погледне към болтовете със заряд, поставени във всеки ъгъл на вратата. По време на обучението инструкторите й ги бяха показали, като й бяха обяснили, че те всъщност са излишни. Екипажът на совалката нямаше нужда от тях. Бяха монтирани, в случай че наземният екип на НАСА трябва да влезе в совалката по време на аварийна евакуация, след като орбиталният комплекс вече се е приземил.

След като вече се е приземил — инструкторите особено наблегнаха на това. И само ако влизането през главните люкове по една или друга причина се окаже невъзможно. Бяха я предупредили, че зарядите имат закъснител, което би дало достатъчно време на наземния екип да се прикрие.

„Тези неща създават контролирана експлозия — припомни си тя думите на инструкторите. — Но е по-добре да не се намираш на по-малко от петдесет фута разстояние, когато избухнат.“

Мегън прецени, че в най-добрия случай е на четиринадесет, може би петнадесет фута от вратата на въздушната камера.

„Ако ще го правиш, направи го сега!“

От тренировките и полетите на Повръщателната комета Мегън знаеше, че спускането през земната атмосфера щеше да бъде още по-раздрусващо от излитането. Спомни си как Картър казваше, че това е като да яздиш бик на родео. Всичко и всички трябваше да бъдат здраво привързани. Ако останеше във въздушната камера, щеше да се блъска в стените, докато загуби съзнание — или по-лошо. Костюмът й със сигурност щеше да се скъса, така че дори ако оцелееше след навлизането в атмосферата, вирусът, който Рийд беше пуснал в кораба, щеше да я унищожи. Но имаше и алтернатива. Тя трябваше да се възползва от възможността да проникне в космическата лаборатория, да намери чудовищното творение на Рийд и да го унищожи, преди совалката да е наближила Земята.

Мегън усети как я обзема спокойствие, въпреки че сърцето й блъскаше като пневматичен чук. Тя съсредоточи вниманието си върху шестоъгълните болтове, боядисани в червено с жълта точка в средата. Като се оттласна от стената, Мегън мина ниско над пода. Стигна до долния десен болт и натисна жълтата точка. Оттам изскочи миниатюрно контролно табло. Пред очите й блесна надпис: ЗАРЕДЕНО/НЕЗАРЕДЕНО. Тъй като ръкавицата от костюма пречеше на свободното движение на пръстите й, тя внимателно натисна ЗАРЕДЕНО.

„По дяволите!“

Таймерът моментално се настрои на шестдесет секунди — по-малко, отколкото Мегън бе очаквала. Тя се плъзна към следващия болт и бързо го нагласи. Оттласна се от пода, задържа се в горния край на вратата и активира горните два болта. След като свърши, й останаха двадесет секунди.