Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— След като си тръгна, сънувах сънища — сподели тя с нисък и поверителен глас. — Лоши сънища. Мислех, че _те_ идват за мен заради онова, което ти казах. — Изгледа ме многозначително. — Но после започнах да спя с амулета, който ти ми даде. Молех се всяка нощ и сънищата спряха.

Едната й ръка разсеяно опипваше парчето лъскав метал, което висеше на кожена връзка около врата й.

С внезапно чувство на вина осъзнах, че неумишлено бях излъгал магистър Килвин. На никого не бях продавал амулет, нито бях правил нещо, което дори да прилича на амулет. Но бях подарил на Нина гравирано парче метал и й бях казал, че е амулет, за да я успокоя. Преди това тя беше на ръба да изпадне в истерия, ужасена, че демоните ще я убият.

— Значи върши работа? — попитах аз, като се опитвах гласът ми да не звучи гузно.

Нина кимна утвърдително.

— Веднага щом го сложех под възглавницата си и си кажех молитвите, заспивах като бебе, сучещо от гърда. След това започваше специалният ми сън — каза тя и ми се усмихна. — Сънувах голямата делва, която ми показа Джими, преди онези хора да бъдат избити във фермата на Маутхен.

Почувствах как в гърдите ми се надига надежда. Нина беше единственият човек, виждал древната керамична делва. Тя беше покрита с рисунки на чандрианите, а те ревниво пазят своите тайни.

— Да не си спомни нещо за делвата със седемте човешки фигури, нарисувани върху нея? — попитах я развълнувано аз.

Тя се поколеба за миг и се намръщи.

— Бяха осем — поправи ме, — а не седем.

— Осем? — учудих се аз. — Сигурна ли си?

— Мислех, че съм ти казала преди — убедено кимна тя.

Надеждата, надигаща се в гърдите ми, внезапно угасна и бе заменена от неприятно тежко усещане в стомаха. Чандрианите бяха седем. Това беше едно от малкото неща, които знаех за тях със сигурност. Ако върху рисуваната ваза, която Нина бе видяла, е имало осем човека…

Момичето продължаваше да бърбори, без да забелязва разочарованието ми.

— Сънувах делвата три нощи подред. И сънят изобщо не беше неприятен. След всяка нощ се събуждах отпочинала и щастлива. Тогава разбрах какво бог ми казва да сторя.

Нина зарови в джобовете си и извади парче полиран рог, дълго малко повече от длан и с диаметър колкото палеца ми.

— Спомних си, че ти беше много любопитен за делвата. Но аз не успях да ти кажа нищо, защото я видях само за миг. — Тя гордо ми подаде парчето рог.

Сведох очи към цилиндричния предмет в ръцете си, без да знам какво се очаква от мен да направя с него. Вдигнах объркан поглед към нея.

Тя въздъхна нетърпеливо и си взе рога обратно. Завъртя края му и го махна като капачка.

— Брат ми направи това за мен — обясни тя и внимателно извади от вътрешността на рога навито парче пергамент. — Не се безпокой. Той не знаеше за какво ще ми послужи.

Подаде ми пергамента.

— Не е много добра — нервно ме предупреди. — Мама ми позволява да й помагам да рисува гърнетата, но това е различно. По-трудно е да се рисуват хора, отколкото цветя и шарки. Освен това не е лесно да направиш нещо, което виждаш само в главата си.

Бях смаян и ръцете ми трепереха.

— Това е било нарисувано на вазата, така ли? — попитах аз.

— Едната й страна — отвърна Нина. — При кръглите предмети можеш да видиш само една трета от тях, когато ги гледаш от едната страна.

— Значи си сънувала различна страна всяка нощ?

— Само тази страна — поклати глава Нина, — три нощи подред.

Бавно развих парчето хартия и тутакси разпознах мъжа, който бе нарисувала. Очите му бяха напълно черни. На заден план имаше голо дърво и той стоеше в син кръг с няколко вълнообразни линии по него.

— Това би трябвало да е вода — посочи тя. — Но водата се рисува трудно. И се предполага, че той стои в нея. Около него навяваше сняг и косата му беше бяла. Но не успях да направя бялата боя. Смесването на бои за хартия е по-трудно, отколкото приготвянето на глеч за гърнета.

Кимнах, страхувайки се да говоря. Беше Синдер — човекът, убил родителите ми. Дори не ми се налагаше да се напрягам, за да видя лицето му в съзнанието си. Даже не трябваше да затварям очи.

Разгънах още пергамента. Имаше втори човек или по-скоро човешка фигура в огромна мантия с качулка. Под качулката не се виждаше нищо друго освен мрак. Над нея имаше три луни — пълна луна, полумесец и сърп. До фигурата стояха две свещи. Едната беше жълта с ярък оранжев пламък. Другата свещ беше под протегнатата му напред ръка — тя бе сива, с черен пламък и пространството около нея беше зацапано и потъмнено.

— Мисля, че това би трябвало да е сянка — обясни Нина и посочи мястото под ръката на фигурата. — Върху делвата се виждаше по-добре. Наложи ми се да използвам въглен за това. С боя не можех да го направя както трябва.

Отново кимнах. Това беше Халиакс, водачът на чандрианите. Когато го бях видял, той бе заобиколен от неестествена сянка. Огньовете около него странно притъмняваха, а качулката на мантията му беше черна като дъното на кладенец.