Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

В края на бара писарят не трепна, нито пък се задави. Все пак спря за част от секундата, преди да загребе отново с лъжица от втората си купа със супа.

Стаята отново потъна в приятна тишина, докато съдържателят събра последните празни чинии и се отправи към кухнята. Но преди да стигне до вратата, Греъм наруши мълчанието:

— Летописеца ли? Никога не съм чувал за него.

— Наистина ли не си? — Коте се обърна изненадан.

Греъм поклати глава в отрицание.

— Сигурен съм, че си чувал — не повярва съдържателят. — Той носи със себе си голяма книга и онова, което запише в нея, се превръща в истина. — Погледна очаквателно към всички.

Джейк също поклати глава.

Съдържателят се обърна към писаря в края на бара, който бе съсредоточил вниманието си върху храната.

— Сигурен съм, че си чувал за него — настоя Коте. — Наричат го „Повелителя на историите“ и ако научи някоя от тайните ти, може да напише каквото пожелае в своята книга. — Той погледна писаря. — Някога чувал ли си за него?

Летописеца сведе поглед и поклати глава. Топна коричката на хляба си в супата и я изяде, без да отговори.

Съдържателят изглеждаше изненадан.

— Когато бях малък, харесвах Летописеца повече от Таборлин и всички останали. Имал в себе си малко от кръвта на феите и това изостряло сетивата му повече, отколкото на обикновените хора. Можел да вижда на над сто километра разстояние дори и в облачен ден и да чува шепот през дебела дъбова врата. Можел да проследи мишка в гората в безлунна нощ.

— Чувал съм за него — нетърпеливо възкликна Баст. — Мечът му се наричал „Сноп“, а острието му било направено от един-единствен лист хартия. Било като перо, но толкова остро, че ако порежел някого с него, той виждал кръвта, преди дори да е почувствал болка.

Съдържателят кимна.

— И ако научи името ти, може да го напише върху острието на меча и да те убие от хиляда километра разстояние.

— Но трябва да го напише със собствената си кръв — добави Баст. — А на меча няма много място. Той вече има седемнайсет имена върху него, така че не е останало кой знае колко за писане.

— Някога е бил член на двора на върховния крал на Модег — рече Коте, — но се влюбил в дъщерята на краля.

Сега вече Греъм и Стария Коб също закимаха. Това беше позната територия за тях.

Съдържателят продължи:

— Когато Летописеца поискал да се ожени за нея, върховният крал се разгневил. Затова му поставил изпитанието да докаже, че е достоен за нея… — Той направи драматична пауза. — Летописеца можел да се ожени за нея само ако намери нещо по-ценно от принцесата и го донесе на върховния крал.

— Е, това действително е трудна задача — отбеляза Греъм и издаде одобрителен звук. — Какво да стори човек в такъв случай? Не можеш да донесеш нещо и да кажеш: „Ето това е по-ценно от малката ти дъщеря…“

Коте кимна важно.

— И така, Летописеца скитал по света в търсене на древни съкровища и стари магии, като се надявал да намери нещо, което да занесе на краля.

— Защо просто не е написал за краля в магическата си книга? — попита Джейк. — Защо не е написал: „И тогава кралят спря да се държи като копелдак и ни позволи да се оженим.“

— Защото не е знаел тайна на краля — обясни съдържателят. — А владетелят на Модег владеел магията и можел да се защити. И което е най-важното — знаел слабостите на Летописеца. Знаел, че ако подмами Летописеца да пийне мастило, той ще трябва да изпълни три негови желания. И най-вече знаел, че Летописеца не може да те контролира, ако името ти е скрито никъде на безопасно място. Името на върховния крал било написано в книга от стъкло, скрита в медна кутия. И тази кутия била заключена в голям железен сандък, където никой не можел да я докосне.

Настъпи мълчание, докато всички обмисляха чутото. Тогава Стария Коб закима замислено.

— Това последното ми припомни нещо — бавно рече той. — Май се сещам една история за този Летописец, който отишъл да търси някакъв вълшебен плод. Който хапнел от този плод, изведнъж научавал имената на всички неща и придобивал могъщество като Таборлин Великия.

Коте потри брадичката си и бавно кимна.

— Мисля, че и аз съм чувал тази история — каза той. — Но беше много отдавна и не си спомням всички подробности…

— Е, няма от какво да се срамуваш, Коте — успокои го Стария Коб, допи остатъка от бирата си и тропна халбата върху тезгяха. — Някои хора ги бива да запомнят разни неща, а други — не. Ти правиш хубав пай, но всички знаем кой е разказвачът на истории сред нас.

Стария Коб вдървено стана от стола си и махна на Греъм и Джейк.

— Хайде, можем да вървим заедно до мястото на Байърс. По пътя ще ви разкажа цялата история. Този Летописец бил висок и с бледа кожа, слаб като дъска, с коса, черна като мастило…

Вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се затвори след тях.

— Какво, в името на бога, беше всичко това? — попита Летописеца.

Квоте хвърли кос поглед на писаря и на устните му заигра слаба лукава усмивка.

— Какво е чувството — попита той, — когато знаеш, че хората разказват истории за теб?

— Те не разказват истории за мен! — възпротиви се Летописеца. — Това са просто някакви безсмислици.