Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?

— Малко — признах аз, — но никога по този начин.

— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?

Замислих се само за миг.

— Наследствената, ваша милост.

— Интересно. Защо смяташ така?

— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.

— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.

— _Никакви_ ограничения ли, ваша милост?

— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.

Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:

— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.

— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.

Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.

— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.

Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.

— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори _моята_ титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но _аз_ знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?

— Наистина, ваша милост. Лозите селас са направо поразителни. — Виконтът беше дебел мъж, с двойна брадичка и гъсти мустаци. — Моите поздравления.

След като благородникът отмина, маерът продължи:

— Забеляза ли, че той поздрави _мен_ за лозите? Никога през живота си не съм докосвал градинарски инструменти. — Той ми хвърли кос поглед с леко самодоволно изражение. — Все още ли мислиш, че наследствената сила е по-добрата от двете?

— Аргументът ви е железен, ваша милост — признах аз. — Обаче…

— Труден си за убеждаване. Тогава ще ти дам един последен пример. Ще се съгласим по въпроса, че никога не бих могъл да родя дете?

— Мисля, че е безопасно да твърдим, че това е така, ваша милост.

— И все пак, ако някоя жена ми позволи да се оженя за нея, мога да създам син. Чрез дадената сила мъжът може да стане бърз като кон и силен като вол. Може ли наследствената сила да стори това за теб?

Нямаше как да оспоря това.

— Прекланям съм пред този ваш довод, ваша милост.

— Прекланям се пред мъдростта ти да го приемеш — засмя се маерът и в същия момент в градината се разнесе слабият звън на камбаната за часа. — Ох, дявол го взел! — изруга той и изражението му се вкисна. — Трябва да отида да изпия онзи ужасен мой цяр или през следващия цикъл от дни Каудикус ще стане направо неудържим. — Изгледах го озадачено и той ми обясни: — Някак си е открил, че изсипах вчерашната доза в нощното гърне.

— Ваша милост трябва да се грижи за здравето си.

Алверон се намръщи.

— Много си позволяваш — отсече той.

Смутено се изчервих, но преди да успея да се извиня, той ми махна да замълча.

— Прав си, разбира се. Знам, че трябва да го правя. Но звучиш точно като него. А един Каудикус ми стига.

Той замълча, за да кимне на приближаваща двойка. Мъжът беше висок и хубав, няколко години по-възрастен от мен. Жената беше вероятно около трийсетгодишна, с тъмни очи и елегантни, порочни устни.