Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Четиримата насочихме погледи към сцената.

— Признавам — тихо рече Уилем, — че доста добре огледах Мари.

Манет се изкикоти.

— Това е жена и половина — съгласи се той. — Което означава, че е пет пъти повече жена от жените, с които всички вие сте си имали работа.

При друг случай това щеше да накара и трима ни да възразим и да започнем да се хвалим. Но в гласа на Манет нямаше и помен от подигравка, така че пропуснахме думите му покрай ушите си. Особено като се имаше предвид, че най-вероятно са истина.

— Не и за мен — възпротиви се Симон. — Винаги изглежда така, сякаш се готви да се бори с някого или пък да обяздва див кон.

— Така е — ухили се отново Манет. — Ако живеехме в по-добри времена, щяха да построят храм в чест на такава жена.

Млъкнахме, когато Мари приключи с настройката на цигулката си и с лекота засвири рондо — бавно и нежно като лек пролетен бриз.

Макар да не ми остана време да му го кажа, но Симон донякъде бе прав. Веднъж в „Кремък и магарешки бодил“ бях видял Мари да удря един мъж в гърлото за това, че я бе нарекъл „надута кучка с цигулка“. Когато той падна на земята, тя го и изрита.

Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.

Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.

Тя ускоряваше темпото все повече и повече, докато накрая то стана толкова бързо, че никой не би могъл и да мечтае да танцува на него. Ритъмът вече не просто подтичваше игриво, а направо летеше като дете, унесено в игра на гоненица. Възхитих се колко чисто и ясно звучаха нотите изпод пръстите й въпреки френетичното темпо.

Все по-бързо и по-бързо — като елен, подгонен от диво куче. Станах неспокоен, защото знаех, че е само въпрос на време, преди Мари да сгреши или да изпусне някоя нота. Но тя някак успяваше да продължи да кара всяка нота да звучи съвършено, пронизващо, силно и сладостно. Пръстите й проблясваха, извити над струните. Китката на ръката й, която държеше лъка, бе отпусната въпреки невероятната бързина, с която свиреше.

Още по-бързо. Лицето й беше съсредоточено. Очертанията на ръката й, която държеше лъка, се размазваха от скоростта. Тя се напрегна, дългите й крака стояха здраво върху сцената. Притискаше силно цигулката към челюстта си. Дори по-бързо. Всяка нота звънтеше като сутрешните трели на птиците. По-бързо.

Мари спря неочаквано и изсвири тържествен финален акорд, без да направи нито една грешка. Потях се като преуморен кон и сърцето ми бясно туптеше.

Не бях единственият. Челата на Уил и Сим също лъщяха от пот.

Манет се беше вкопчил в ръба на масата и кокалчетата му бяха побелели.

— Милостиви Техлу! — задъхано възкликна той. — Всяка вечер ли свирят такава музика?

Усмихнах му се и казах:

— Още е рано. Не си чул мен.

* * *

Уилем поръча следващите напитки и разговорът ни се насочи към клюките от Университета. Манет беше прекарал в него по-дълго време, отколкото половината магистри, така че знаеше повече скандални истории, отколкото нас тримата, взети заедно.

Музикант с лютня и гъста сива брада изсвири вълнуваща версия на „Ен Фаеант Морие“. След това две очарователни жени — едната около четирийсетгодишна, а другата достатъчно млада, за да й бъде дъщеря — изпяха дует за Ланиел Отново младата, който никога преди това не бях чувал.

Извикаха Мари отново на сцената и тя изсвири една проста жига с такова въодушевление, че накара хората да танцуват в пространството между масите. Дори и Манет се изправи на последния припев и ни изненада с демонстрация на забележително пъргави крака. Аплодирахме го одобрително и когато той седна отново на мястото си, дишаше тежко и лицето му беше зачервено.

Уил му донесе напитка, а Симон се обърна към мен с развълнуван поглед.

— Не — отсякох аз. — Няма да свиря. Вече ти го казах.

Сим се отпусна назад толкова разочарован, че не се сдържах да не се засмея.

— Слушай какво, ще поогледам наоколо. Ако видя Трепе, ще се опитам да го убедя той да свири.

Бавно обиколих претъпканото помещение и макар да се оглеждах за Трепе, истината бе, че всъщност търсех Дена. Не я видях да влиза през входната врата, но с цялата тази музика, играта на карти и всеобщата суматоха можеше просто да съм я пропуснал.

Отне ми четвърт час да обиколя препълнения първи етаж, като оглеждах всички лица и спирах да побъбря с някои от музикантите.

Точно когато се качих на балкона на втория етаж, светлините отново изгаснаха. Облегнах се на парапета и наблюдавах как един свирач от Илиш изпълни тъжна ритмична мелодия.

След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.

Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.