Пазителят на монетния двор

— Седнете, господин Амброуз! — извика сержант Роан. — И си мерете приказките.

Нютон не помръдна и привидно невъзмутим, подмина думите на Амброуз. Аз обаче предусетих неприятности, изправих се и застанах между златаря и моя господар.

— Истина е, кълна се в Божите курви — настоя Амброуз. Той беше едър мъж и говореше като каруцар. Устата му се изкривяваше на една страна, докато приказваше.

— Седнете — рекох му аз и леко го бутнах.

— Не — изръмжа той. Устните му се изкривиха от омраза. — Защо да го правя?

— Защото сте пиян, господин Амброуз — отвърнах аз и го бутнах още по-назад, защото заканително сочеше Нютон. — И се държите неуместно.

— Пазете се, докторе — продължи Амброуз, протягайки врат над рамото ми. — В Тауър умират хора.

— Мисля, че ни дотегнахте, Джонатан Амброуз — обади се собственикът.

В същия миг Амброуз замахна към главата ми. Лесно отбегнах удара, но реших да му го върна за дързостта и го фраснах с юмрук по устата. Не бях много добър в юмручните схватки, но господин Амброуз падна върху масата пред господин Туисълтън и това ми спечели одобрителните възгласи на мъжете в „Каменната кухня“, сякаш бяхме на арената за борба между кучета и мечка в Саутуърк. Собственикът се залови с улеснената задача да изхвърли господин Амброуз от пивницата, а аз помогнах на господин Туисълтън да събере листовете си от пода, макар че на тях нямаше нищо, освен някаква бъркотия от букви, сякаш надраскани от дете.

— Може би е по-добре и ние да си вървим — рече Нютон и стана.

— Съжалявам, господа — каза собственикът. — Отсега нататък на господин Амброуз ще му бъде забранено да влиза тук.

— Мисля, че ако на всеки трезвен човек в Тауър търсите отговорност за глупостите, които е говорил, когато се напие, скоро ще останете без клиенти, господин Алът. Затова, нека да не говорим за забрани и да забравим случилото се. Ето ви пет шилинга да почерпите всички тук.

— Много сте щедър, сър.

Двамата с Нютон излязохме от „Каменната кухня“.

Не видяхме господин Амброуз и моят господар въздъхна с усмивка.

— Вие сте полезен човек, Елис. Виждам, че съм направил правилния избор. Същински Хектор!

— Нищо работа — отвърнах аз, следвайки го по Уотър Лейн. — Трябваше да му дам урок. Радвам се, че го направих. Той ви заплаши, сър.

— Не, не — възрази Нютон. — Господин Амброуз ме предупреди. Това е нещо съвсем различно.

Вместо да продължим към Монетния двор, ние тръгнахме покрай южната стена на Бялата кула, най-затънтеният и стар район на Лондонската крепост, към сградата Колдхарбър и музея, където се съхраняваше великолепна колекция от облечени в брони ездачи, изобразяващи английските крале, и галерия с различни инструменти за изтезания и екзекуции. Нютон искаше да разгледа зловещите механизми и уреди.

Не бях виждал диба10, но, разбира се, бях чувал разкази за приложението й, и потреперих, докато я гледах. Не беше трудно да си представя, че съм завързан в двата срещуположни края и ме разпъват като злочеста жертва на Светата инквизиция. Надписът на стената гласеше, че инструментите са взети от пленен кораб на Испанската армада и са били предназначени да принуждават англичаните да стават римокатолици.

— Господ да благослови сър Франсис Дрейк — измърморих аз. — Инак досега дибата щеше да направи всички ни поддръжници на папата.

— Не обичам католиците — рече Нютон, — но помнете ми думата, че Рим не може да научи англичаните на нищо по въпроса за жестокостта.

— Но дибата не се ли използва все още в Испания?

— Може и да е така — съгласи се той. — И това би обяснило защо в онази страна се твори толкова малко наука. Един Господ знае колко големи учени са прекратили изследванията си, когато Галилей, най-великият ум на столетието, е бил осъден като еретик. Но не сме дошли да видим дибата, а този по-леснопреносим уред за изтезания, с който, ако не греша, преди шест месеца е бил измъчван клетият Мейси.

Нютон посочи странен метален инструмент с човешки ръст, оформен като ключалка, с дупки с вериги за главата, ръцете и краката. Той се наведе и издуха тънкия слой прах от предмета и после направи същото с гредата на дибата, вдигайки облак от прахоляк.

— Забележете колко по-малко прашен е този уред за изтезания от дибата.

Нютон извади от джоба си лупата, която понякога използваше за четене, и разгледа черната метална повърхност на механизма.

— Но какво е това? — попитах аз. — Не мога да проумея за какво служи.

— Нарича се „Щерката на Скавинджър“. Известен е и като „вериги“ или „окови“ и е изобретен от бившия кралски наместник на Лондонската крепост Тауър. Действа по обратния начин на дибата. Дибата разтяга човека, а „Щерката на Скавинджър“ свива човека на кълбо и натрошава костите му с натиска си. Това мъчение е по-страшно и болезнено от дибата и в повечето случаи гръдният кош се пръсва и бързо настъпва смърт. Освен това е много по-лесно преносим от дибата и може да бъде занесен при затворника, вместо той да ходи при него.

— И вие смятате, че клетият Мейси е умрял по този начин?

— Да. Нараняванията му са съвместими с факта, че уредът е бил употребен преди няколко месеца.