Читаем Пазителят на монетния двор полностью

Госпожа Бернингам остана лесно забележима в червената си пелерина с качулка, макар че ставаше все по-тъмно и студено, затова се зарадвахме, че вървим близо след нея. Тя зави на изток към Лъдгейт Хил. Нямахме намерение да я изпускаме от поглед, но щом свърнахме зад ъгъла, видяхме, че е заобиколена от трима хулигани с тояги в ръцете. Те й говореха грубо и аз се уплаших, че възнамеряват дай сторят нещо лошо. Извиках им да престанат. Най-едрият и брутален на вид тип тръгна към мен, заплашително размахвайки тоягата си.

— Виждам, че се нуждаете от малко усмиряване, господа — изръмжа той — за да ви се напомни да си гледате работата.

Извадих двата германски двуцевни пищова, които носех в себе си винаги когато ходех в „Уит“, заредих ги и стрелях над главата му, като мислех, че това ще го разкара. Но когато мъжът продължи да се приближава към мен, ми стана ясно, че и преди са стреляли по него. Бях принуден да стрелям отново, само че този път се прицелих добре. Той извика и изпусна тоягата. Бях сигурен, че куршумът ми го е улучил в рамото. Заредих другото си оръжие, стрелях два пъти по един от другите, който бе тръгнал след приятеля си, но не го улучих, защото се движеше бързо. Видях, че негодникът се готви да се нахвърли върху господаря ми с щик, извадих шпагата си и го намушках в бедрото. Той изквича като куче и избяга. Така тримата бяха принудени да се оттеглят. Хрумна ми да ги подгоня, но забелязах, че Нютон лежи на земята.

— Доктор Нютон! — разтревожено извиках аз и коленичих до него, като помислих, че в края на краищата е бил наръган с щика. — Добре ли сте?

— Да, благодарение на вас. Подхлъзнах се на калдъръма, когато проклетият разбойник се опита да ме промуши. Погрижете се за дамата. На мен ми няма нищо.

Маската на госпожа Бернингам беше паднала по време на суматохата и аз видях, че не е особено развълнувана и освен това е много красива. Когато обаче ме видя с извадена шпага, тя, изглежда, осъзна в каква опасност е била, и се олюля така, сякаш щеше да припадне. Бях принуден да я взема в обятията си, да я пренеса обратно нагоре по Олд Бейли Стрийт и да я сложа в малката карета, която ни чакаше на известно разстояние от „Уит“.

— Моля ви, мадам, кажете ни къде живеете, за да можем благополучно да ви закараме до дома ви — каза Нютон.

Госпожа Бернингам леко напудри лицето и носа си.

— Много съм ви задължена, господа, защото искрено мисля, че онези грубияни искаха да ми сторят нещо повече, отколкото само да ме ограбят. Живея на Милк Стрийт, близо до кметството Гилдхол.

Тя беше красива, червенокоса жена със зелени очи, хубави зъби и рокля, която съблазнително разкриваше горната част на бюста й. Всичко това ме привлече неудържимо към нея. Ако не беше Нютон, мисля, че може би щеше да ми позволи да я целуна, защото ми се усмихна и няколко пъти доближи ръката ми до гърдите си.

Нютон каза на кочияша адреса й. Пътуването ни отведе на изток по Нюгейт Стрийт. Пътят оттам беше по-кратък от онзи, по който госпожа Бернингам бе тръгнала пеша.

— Защо не минахте по този път, мадам — подозрително попита Нютон, — вместо да вървите по Олд Бейли Стрийт и Лъдгейт Хил? Набихте се в очите ни веднага щом напуснахте „Уит“.

— Видели сте ме да излизам от „Уит“? — Тя погледна навън.

В същия миг небето се изчисти от облаците и на лунната светлина ми се стори, че госпожа Бернингам се изчерви.

— Да, госпожо Бернингам — рече Нютон.

Тя чу името си и тъй като не ни се беше представила, пусна ръката ми и видимо настръхна.

— Кои сте вие?

— Засега това няма значение — отвърна Нютон. — Къде отивахте, след като излязохте от „Уит“?

— Щом знаете името ми, тогава сигурно знаете и защо бях в „Уит“ и защо исках да се помоля за съпруга си. Тръгнах по Олд Бейли, защото смятах да отида в църквата „Сейнт Мартин“.

— А молихте ли се за съпруга си, преди да го навестите?

— Разбира се. Откъде знаете? И там ли ме следихте?

— Не, мадам. Но съм убеден, че нападателите са ви проследили оттам. Беше ясно, че ви чакаха. Познавате ли ги?

— Не, сър.

— Но аз мисля, че единият ви каза нещо, нали?

— Не, сър, грешите. Или поне не си спомням.

— Мадам — хладно каза Нютон, — никога не изкривявам фактите. И най-много от всичко мразя препирните. Искрено съжалявам за неприятностите ви, но нека да говорим откровено. Вашият съпруг е обвинен в тежки престъпления и може да плати с живота си.

— Но как е възможно? Имам информация от надежден източник, че кръчмарят, когото Джон наръга, скоро ще се възстанови. Преувеличавате сериозността на положението, сър.

— Какво? Ще упорствате ли, госпожо Бернингам? Ще продължавате ли да увъртате? Наръгването е дреболия и не ни интересува. Ние сме служители на Монетния двор на Негово величество и за нас е много по-важен въпросът за фалшивата гвинея, която вашият съпруг умишлено е дал като истинска, и затова със сигурност ще увисне на въжето, ако не се намеся в негова защита. Ето защо ви умолявам за ваше и за негово добро да ни разкажете всичко, което знаете за фалшивата монета. И ако разказът ви ме удовлетвори, да убедите съпруга си и той да направи същото.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги