Читаем Пазителят на монетния двор полностью

След вечерята госпожица Бартън пя, акомпанирайки си на клавесин. Звуците бяха божествени. Имаше хубав глас, не особено силен, но чист. Нютон обаче не се интересуваше от музика, какъвто и да беше произходът й. Той стана, махна перуката от главата си, сложи си елегантна аленочервена шапка, избродирана от госпожица Бартън, и леко се поклони.

— Решил съм да разгадая шифъра — обясни Нютон. — Затова ще ви пожелая лека нощ, господин Елис.

— Тогава и аз трябва да си тръгна.

— Отивате ли си? — попита госпожица Бартън.

— Моля ви, останете, господин Елис — настоя Нютон, — и правете компания на госпожица Бартън.

— Добре, сър.

Той отиде в библиотеката, а госпожица Бартън ми се усмихна мило. Няколко минути мълчахме, наслаждавайки се на уединението, тъй като за пръв път оставахме сами. Госпожа Роджърс се беше оттеглила отдавна. Лека-полека госпожица Бартън започна да говори — за войната в Нидерландия, за новата книга на господин Драйдън, превод на произведенията на Вергилий, и за пиесата на господин Съдърн, озаглавена „Последната молитва на девицата“. Беше я гледала и много й бе харесала. Стори ми се, че е нервна и търси успокоение в разговора.

— Не съм гледал тази пиеса — признах аз. Можеше да добавя, че чичо й ми намира твърде много работа, за да ходя на театър. — Но гледах предишната, „Извинението на съпругите“.

— Не съм я гледала, но съм я чела. Кажете ми, господин Елис, съгласен ли сте, че рогоносците сами са си виновни?

— Не съм женен и ми е трудно да говоря за тези неща. Но мисля, че жената може да бъде предизвикана да сложи рога на мъжа си заради неговите недостатъци.

— И моето мнение е същото. Смятам обаче, че не трябва да се слагат рога на мъжа само защото е женен. Това би било скандално за която и да е жена.

— Да, така е.

Разговаряхме в същия дух още малко. Трудно ми беше да прогоня яркия спомен за проститутката в къщата на госпожа Марш. Девойката се казваше Дебора и с госпожица Бартън си приличаха като две капки вода. Този факт от време на време ме караше да онемея, защото имах усещането, че всеки момент госпожица Бартън ще съблече роклята и копринения си бродиран корсет, ще се качи на масата и ще започне да заема неприлични пози за мое развлечение.

Приказките й бяха твърде зрели и интелигентни за момиче на нейните години и някак противоречаха на младежката й красота и очевидна непринуденост. Тя дори ме попита за убийствата в Тауър, за които Нютон й беше разказал. Бързо ми стана ясно, че тя не е скромна и непорочна, за каквато той ми я бе представил. Говореше бързо и оживено и не след дълго останах с убеждението, че интелектът й почти се равнява на неговия. Също като чичо си, и госпожица Бартън изгаряше от желание да експериментира с живота. И може би дори повече, както скоро щях да установя. Но докато градината на съзнанието й беше оформена със същата симетрия и логика като на чичо й, много от посятото там тепърва щеше да расте и да узрява.

— Господин Елис, бих искала да седнете до мен.

Придърпах стола си до нея.

— Може да хванете ръката ми, ако искате — добави тя и аз го сторих.

— Госпожице Бартън, вие сте най-прекрасното създание, което очите ми са виждали — рекох аз, окуражен от близостта ни, и целунах ръката й.

— Скъпи Том, защо не ме целунете подобаващо?

— С удоволствие — отвърнах аз, наведох се към нея и целомъдрено я целунах по бузата.

— Целувате ме като чичо ми — укори ме тя. — Бихте ли ме целунали по устните?

— Ако позволите — отговорих аз и нежно целунах устните й с форма на розова пъпка, а след това й казах колко много я обичам.

Госпожица Бартън не отвърна на обяснението ми в любов, сякаш знаеше, че я обичам, и го прие като нещо, което заслужава. Тя се изказа за целувката с такъв юридически избор на думи, каквито би използвал адвокат в английски съд.

— Беше изключително поучителна и показателна. Кратка, но стимулираща. Може да го направите отново, ако желаете. Само че този път, моля ви, по-дълго.

Целунах я отново и тя въздъхна от удоволствие, облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса, който бях оставил там, и се усмихна лъчезарно. Отвърнах на усмивката й, защото имах чувството, че съм в Рая. В Англия не беше необичайно младите жени да поемат водачеството в сексуалните игри, често с мълчаливото съгласие и одобрение на родителите си. Един-два пъти се бях натискал с момиче в присъствието на майка й и сестрите й. Но не очаквах, че ангелско създание като госпожица Бартън ще бъде тъй дръзко и прямо.

— Може да докоснете гърдите ми, ако искате — предложи тя. — Нека да седна на коленете ви, за да ви бъде по-удобно.

Госпожица Бартън стана, развърза панделките на корсета си, разголи гърдите си, които бяха по-големи, отколкото предполагах, и седна на коленете ми. Не се нуждаех от втора покана, затова нежно стиснах гърдите й и започнах да мачкам зърната. Това, изглежда, й достави огромно удоволствие. След малко тя стана и опасявайки се, че съм отишъл твърде далеч, аз попитах какво я безпокои.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги