Читаем Пазителят на монетния двор полностью

Нямах представа колко време съм спал. Може да е било само половин час, а може би много повече, но се стреснах и се събудих, сякаш бях изскочил от гроба и бях възкръснал. Мигновено изпитах усещането, че не съм сам. Затаих дъх и се уверих, че тъмните сенки в спалнята ми са оживели от дишането на друг. Седнах в леглото и тялото ми се разтрепери от ударите на сърцето ми. Напрегнах слух в зловещата тишина, сякаш бях пророк Самуил. И постепенно успях да доловя някакъв звук, сякаш някой засмукваше въздух през цафара. Косата ми се изправи.

За бога, кой е там? — извиках аз, провесих крака от леглото и отидох да взема свещта от камината, за да я запаля и да осветя мрака.

В същия миг от сенките се разнесе глас, който смрази кръвта ми:

— Твоята Немезида, богинята на отмъщението!

Видях за секунди лицето на човека и се приготвих да отговоря, когато той ожесточено ме нападна, бутна ме отново на леглото, възседна гърдите ми и се опита да ми извади очите с палци. Изкрещях от болка. Нападателят беше силен и макар че му нанесох няколко удара по главата, той не спря. Бях сигурен, че ще ме убие или ще ме ослепи. Положих отчаяни усилия и накрая успях да махна ръцете му от очите си, но той ме хвана за гърлото. Реших, че ще ме удуши и започнах да ритам, но напразно. След малко усетих, че от гърдите ми се вдига огромна тежест и предположих, че душата ми отлита към небето. Накрая осъзнах, че двама стражи от Артилерията са дръпнали от мен нападателя и са го обуздали. Той обаче беше спокоен и не се съпротивляваше и аз се запитах дали стражите не са задържали друг човек.

Трети военен от Артилерията, някой си сержант Роан, ми помогна да се съвзема, като ми даде малко бренди. Най-после бях в състояние да си стоя на краката и да видя нападателя си на светлината на фенера, който стражите бяха донесли.

— Кой сте вие? — попитах аз с дрезгав глас, който едва познах. — И защо ме нападнахте?

— Името му е Туисълтън — отвърна сержант Роан, който говореше със странен акцент. — Това е оръжейникът на Тауър.

— И не ви нападнах, сър — добави господин Туисълтън с такъв невинен тон, че едва не му повярвах. — Не знам кой сте вие. Нападнах другия господин.

— Луд ли сте? — попитах аз и преглътнах с усилие. — Тук няма друг. Хайде, сър, кажете какво съм ви сторил, че ме нападнахте?

— Да, той наистина е луд — каза Роан, — но както виждате, вече е безобиден.

— Безобиден? — недоверчиво повторих аз. — Но той едва не ме уби!

— Вие сте господин Елис, нали? — попита сержант Роан.

— Да.

— Господин Туисълтън няма повече да ви безпокои. Давам ви думата си. Обикновено го държа в дома си, под мое наблюдение, и не притеснява никого. Тази нощ обаче се е измъкнал незабелязано и е дошъл тук. Търсехме го, когато чухме шума от боричкането ви.

— Провървяло ми е, че сте чули — рекох аз. — Още една минута и сега нямаше да разговарям с вас. Но господин Туисълтън трябва да бъде изпратен в Лудницата7 или някоя друга болница за душевноболни и лунатици.

— В Лудницата? И да го оковат за стената като куче? Да му се смеят като на див звяр? — попита единият страж. — Господин Туисълтън е наш приятел, сър. Не можем да позволим това да му се случи.

— Но той е опасен.

— През повечето време е такъв, какъвто го виждате сега, напълно спокоен. Не ни карайте да го изпращаме там, господин Елис.

— Аз? Не мога да заповядвам на никого от вас, господин Бул. Грижата за него е ваша работа.

— Няма да е така, ако докладвате за случилото се, сър.

— Исусе, смили се над нас — извика господин Туисълтън.

— Виждате ли? Дори той ви моли за прошка — намеси се и Роан.

Въздъхнах, ядосан от обрата на събитията. Бяха ме нападнали в собственото ми легло и едва не ме бяха удушили, а сетне ме молеха да забравя всичко, сякаш беше глупава ученическа шега, а не опит за убийство. Фактът, че душевноболен се разхождаше свободно наоколо сякаш беше презрян гарван, беше подигравка за охраната на Тауър.

— Тогава трябва да обещаете, че господин Туисълтън ще бъде държан под ключ поне нощем — отстъпих аз. — Следващият човек, когото нападне, може да не извади късмет като мен.

— Имате думата ми — заяви Роан.

Кимнах, макар и с нежелание, защото ми се струваше, че в случая нямам голям избор. Нютон ми беше казал, че отношенията между Монетния двор и Артилерията са лоши, и не исках да ставам повод за още неприязън.

— Какво го е накарало да си загуби ума? — попитах аз.

— Писъците — отвърна самият господин Туисълтън. — Чувам писъци. На умрелите тук. Никога не спират.

Сержант Роан ме потупа по рамото.

— Вие сте добър човек, господин Елис. Имам предвид за служител на Монетния двор. Обещавам ви, че той вече няма да ви безпокои.

През следващите дни и седмици често виждах господин Туисълтън да се разхожда из крепостта, винаги придружен от военен от Артилерията. Той наистина изглеждаше съвсем нормален и не беше за затваряне в лудница, затова се поздравих, че съм взел великодушно решение. Едва след няколко месеца се запитах дали не съм направил ужасна грешка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги