Пеещата галерия

— Не беше ли това някакъв корумпиран съдия от Евангелието, който живеел в разкош, но не обръщал внимание на бедняците, умиращи от глад пред портите му?

Фортескю се усмихна и погледна към брат Ателстан.

— Кажете ми, отче — рече внезапно съдията, — вярно ли е, че изкупвате вината си за смъртта на брат си? Затова ли орденът ви ви изпрати в „Сейнт Ерконуолд“ и ви назначи за секретар на сър Джон Кранстън? — усмивката на Фортескю се разшири. — Трябва да слушате коронера, братко. Сър Джон ще ви каже всичко, което знае за закона. Сигурен съм, че това няма да отнеме много време!

Кранстън се обърна. Рошавата му, стоманеносива коса изглеждаше като настръхнала от гняв, но в тъмните му очи танцуваха присмехулни искрици. Той поглади брадата и мустаците си и бавно каза:

— Ще последвам съвета ви, милорд, и действително ще кажа на брат Ателстан всичко, което знам за закона. Аз също съм сигурен, че това няма да отнеме много време. После обаче ще му кажа онова, което двамата с вас знаем за закона, и съм убеден, че от това времето почти няма да се удължи.

След тези думи Кранстън се завъртя на токовете си и — последван от давещия се от смях Ателстан — излезе на Касъл Ярд и тръгна обратно към Холбърн.

— Кучи син! Негодник! Развратник! Мръсник! — заизрежда той всичко, което мислеше за съдията.

Ателстан просто поклати глава, разкъсван между възхищението си към честността на коронера и желанието си да избухне в кикот. На ъгъла на Холбърн двамата спътници спряха, за да пропуснат една затворническа каруца, чиито железни колела изтрополиха по калдъръма. В каруцата се возеха палач с черна маска и блед свещеник със запотено лице, надвесили се над някакъв пират, заловен — както гласеше съобщението, заковано за каруцата — край устието на Темза преди два дни. Независимо че смъртта му наближаваше, осъденият се смееше и се шегуваше със зяпачите, които вървяха от двете страни на каруцата, тананикайки си една популярна песничка, изпълнявана в дни за екзекуции. Всъщност клетникът не само че не тъжеше за живота си, но и изглеждаше напълно погълнат от задачата да разкъса аления си плащ и елека си от тафта и да раздаде парченцата на тълпата. От време на време той вдигаше глава и се ухилваше на палача си, докато в един момент не извика:

— На теб няма да дам късче от дрехите си! Дойдох на света гол-голеничък, така и ще си отида. Но още по-веселото е, че ти няма да получиш нищичко от мен!

При тази духовита забележка зяпачите избухнаха в смях, а после, докато каруцата трополеше към грамадната тройна бесилка на Елмс8, подхванаха нова песен.

— Това сватба ли е, или екзекуция? — промърмори Кранстън. — Бас ловя, че палачът ще разхлаби възела и този наглец доста ще потанцува на въжето, преди да умре.

Слънцето вече доста напичаше, така че двамата спътници преминаха откъм сенчестата страна на изораната от каруците улица и след като избърса потното си лице, Кранстън избута Ателстан в сумрачната кръчма „Прасето на епископа“. През няколкото грамадни прозореца в далечния край на помещението влизаше въздух, а високият, облицован с черни дъски таван осигуряваше добро проветрение, така че вътре беше доста прохладно. И така, коронерът и секретарят му се настаниха на една маса и Ателстан се зачуди на какво ли се дължи постоянната нужда на сър Джон да се подкрепя с ядене и пиене. Коронерът си поръча две големи чаши с пенест тъмен ейл, един пай със змиорки и порция зеленчуци и докато продължаваше да ругае Фортескю, всичко това изчезна в бездънната му паст. След като изчерпа цялата си ненавист към съдията, сър Джон попи устни, облегна се на стената и се взря в монаха. Откъсвайки се от собствените си мисли за църквата си, Ателстан осъзна, че коронерът си е възвърнал доброто настроение и сега двамата най-после ще се съсредоточат върху изправилите се пред тях проблеми.

— Съдията прав ли беше?

— За кое? — попита Ателстан.

— За теб и брат ти.

Монахът се намръщи.

— До известна степен — да, но не мисля, че целта му беше истината. По-скоро искаше да ме нарани.

Кранстън кимна и извърна поглед. Той не харесваше монасите, но у Ателстан имаше нещо различно. Коронерът се вгледа в мургавото лице и в черната, оформена в тонзура коса на секретаря си. „Повече прилича на войник, отколкото на монах — помисли си той, след което въздъхна и попи потта от шията си. — Е, какво пък — всеки човек си има тайни; аз самият — също.“

— А какво мислиш за смъртта на Спрингал? — попита той. — Намираш ли нещо странно в нея?

Ателстан се наклони напред, подпирайки лакти върху коленете си.

— Има нещо странно, да — промърмори той. — Иконом убива господаря си и после се самоубива. Чиста работа. Всъщност има поне две странни неща. Първото е свързано с това, че всичко около двата смъртни случая изглежда ясно, а второто — с интереса на лорд Гонт към тях. Да, сър Джон, тук определено се крие някаква загадка, но дали ние ще успеем да я разрешим — един Господ знае!

— И това не е всичко, нали? — попита Кранстън, доволен, че е получил потвърждение на собствените си мисли.