Пентаграм

„… 17 май – първи ден от лечебния цикъл. Ускоряване на пулса, кръвното налягане е близко до нормалното. Признаци за активна кръвотворна дейност на костния мозък. Кървенето на раните престава.

На 18 и 19 май почти всички рани се затвориха. Признаци за срастване на костите, възстановяване на повредените органи. Температурата на тялото все още е висока…“

Химикалката засече и лекарят припряно започна да търси нещо за писане. Дори и молив, все пак чернова е. Сега да запише най-важното, после ще дойде протоколът с всичките подробности. Сега – главното, процесът, промяната! Веднъж да се събуди Асо. Първо ще го попита как е било на оня свят. И Асо, разбира се, ще почне да разправя как две сочни ангелици отнесли душата му в рая, но било затворено и трябвало да чака приемния час… Ох, най-сетне молив!

„На 21 май – последен ден от лечебния цикъл – организмът на болния изцяло се възстанови. Честотата на пулса спадна, приближи се към нормалната. Температура: 36,8°. От раните не са останали даже белези. Всеки момент трябва да се събуди…“

– Докторе, събуди се! – още преди да отвори вратата, извика отвън санитарката. В гласа ù имаше не толкова радост, колкото страх, и лекарят изненадано се обърна.

– Влез де, Марче!

Санитарката вмъкна килограмите си в кабинета и се облегна на стената. Заговори бързо:

– Той се събуди, докторе, стана!

– Стана ли?!

– Да, разхожда се из стаята, спира пред огледалото и… гледа!

В последните думи имаше толкова ужас, че Иван усети как го побиват тръпки.

– Как гледа?

– Ами… така! – опули се санитарката, мъчейки се да покаже как гледа Асен.

Изразът ù беше такъв, че лекарят решително я заобиколи и изскочи в коридора. Санитарката го последва, без да престава да говори, но Иван не я слушаше, изпълнен с необяснима тревога, дори страх.

Той помоли жената да остане навън – пък и тя явно нямаше желание да влиза повторно. Затвори вратата и потърси с поглед Асен.

Асен стоеше пред огледалото в ъгъла и разглеждаше ръцете си. После вдигна глава и започна да опипва с пръсти косата, лицето, шията, внимателно втренчен в отражението.

– Ха добро утро! – подхвърли Иван, мъчейки се да говори весело. – Ще кажеш ли сега как беше на…

Той млъкна – Асен се обърна към него. Очите… Иван почувства, че всеки момент ще почне да се отдръпва назад, а краката няма да го слушат и той ще падне върху линолеума. Погледът на Асо беше като ръка, която неумолимо и силно тласка назад, по-далеч от нея, от тази необяснима поглъщаща дълбочина, която пронизва, навлиза… Младият лекар с труд извърна глава към прозореца. Равновесието се възстанови, но нещо го теглеше да погледне отново натам, към очите на Асен, в които…

– Ваньо – каза Асен с такъв тон, сякаш се отвращаваше от собствения си глас, – остави ме сам, моля те. За един час. Или за два. Ела после. Моля те.

И още нещо имаше в гласа му. Нещо, което накара лекаря, без да задава въпроси, да излезе в коридора. Санитарката го чакаше. Той срещна погледа ù, пълен със страх и въпроси, и неочаквано за себе си глухо промърмори:

– Права си. Гледа.