Пентаграм

На петият ден Баюн разбра, че се е заблудил. На хоризонта нямаше нищо. През последните два беше изчезнало дори желанието му да се бори с този спокоен гладък океан. Когато в края на третия ден на юг така и не се показаха планински върхове, младият мъж вече искаше да се остави на волята на ветровете, стихиите и всичко, което в романите помага на корабокрушенците. Още две денонощия Предписанието гребеше с неговите ръце. Сега, на петото, изглежда и то се отказа. Във всеки случай никой повече не караше ръцете му да хванат веслата.

Баюн се отпусна по гръб. Опипа кървавия мазол на ръката си. Намръщи се и заби поглед в небето. Лежеше и изпитваше нещо като наслаждение от покоя. Пет дни без събития. Освен ако не се счита предстоящата смърт. Пет дни без борба със себе си и с околните. Имаше на какво да се наслади човек преди края.

„Движение…“

Баюн с лениво учудване регистрира тази дума в главата си.

„Движение… движение…“

„Какво движение, без дух да остане?“ – ядоса се той.

„Движение… – увери се, че чува Предписанието. – Има движение.“

Баюн разбра, че това е нещо ново, и отвори очи. Имаше движение. Нещо беше завъртяло лодката в обратна посока. Слънцето светеше отляво. Подводно течение? Той почти физически усети как Предписанието се рови в паметта му. Морски течения… забравена ученическа карта по география… редки букви, извити като влечуго през синевата на океана: „Силоншерско течение“. И всички данни, свързани със скоростта и размерите му. Кой знае как, и те бяха запечатани в някоя заблудена гънка на мозъка му.

Сега стратегът разбра защо пети ден не се показват Ратанските върхове. Упорито, но безсмислено той се беше борил с могъщото течение. А то, без да забележи нищожните му усилия, го беше носило в обратна посока. На север, към екватора.

„Диис и Ампай.“

Тези названия се отърсиха от праха на паметта му. Два големи острова, между които минава Силоншерското течение. Единствените брегове, до които биха му стигнали малкото храна и вода от неприкосновения запас. Диис и Ампай – две места, които Баюн никога не би желал да посети.

Диис присъстваше във всеки втори приключенски роман с неповторимия си колорит на разбойническо свърталище. Заобиколен с непристъпни подводни скали, островът векове наред бе служил като място за заточение. Пиратски набези по-късно го бяха превърнали в база за контрабанда. Диис оставаше недостъпен за всяка по-твърда власт, която би се заинтересувала от него. Баюн си спомни историите на десетките несполучливи десанти на морската пехота. В най-добрия случай те успяваха да отстранят някой от брадатите вождове. На следващия ден биваха изклани от следващия главатар, ненадейно появил се от вътрешността на острова. Постепенно се постигаше нещо като въоръжен неутралитет. Дииските главорези се научиха да не нападат богатите курортни градове на Деара и крайбрежието на Ампай. Това им спести наказателните експедиции, които при нарасналото съвършенство на оръжието им струваха все по-скъпо. Диис се отказа от пиратството. Контрабандата беше по-изгодна.

Що се отнася до Ампай, сведенията идваха от друга посока. От колониалната история на Нангар можеше да се научи, че Ампай е малозначимо владение по средата между Нангар и Кондаф. Било е заселено с диви и необразовани племена, които Едносъщните доста умело поддържаха в първобитно състояние. Ампай осигуряваше кадри за манастир-лагерите и слуги за висшите Едносъщни. След Прелома останалите живи Едносъщни ведно с останките от армията си превърнаха острова в своя база, настръхнала срещу новия режим. Там се градяха планове за реставрация на теокрацията. Ампай беше естествен съюзник на Кондаф във враждата му с Нангар, а злите езици говореха, че по-скоро е обратното.

Къде щеше да е по-добре да попадне – на Диис или на Ампай?

„Ампай“ – беззвучно каза Предписанието.

Баюн не възрази. Отдавна не му възразяваше. Само потръпна от мисълта, че отново ще бъде сред врагове и унизително ще играе ролята на враг.

Все пак това е роля. Въпреки желанието си той се оказа едва ли не в положението на разузнавач, проникнал във вражески лагер. Разбираше, че това е самоутешение. Но то съдържаше немалка доза истина. Дори почти цялата истина. Неясно оставаше само чий разузнавач е стратегът Баюн. Неясно оставаше как ще се върне в Нангар. А ако успее, как ще го посрещнат там? Впрочем такава мъглива перспектива не беше достойна за размишление. Много по-актуално бе да използва самотата, за да се разрови из себе си. Откриваше промени, макар да не можеше да ги назове или определи. Но знаеше – вече не е предишният Баюн.

Остави веслата и плъзна разсеян поглед по хоризонта. Нещо блестящо трептеше на абстрактната линия между небето и водата, но беше прекалено далеч, за да се познае какво е. Слънцето бавно залязваше. Неусетно се стопи и слънчевата пътека. Лилавите оттенъци постепенно отстъпиха на нощта с нейните вечни спътници Зун и Себенера. Впрочем Себенера вече изоставаше – пролетта бе към своя край. Тя изгря едва когато Зун беше високо в небето. Това беше последното, което Баюн видя, преди да заспи.