Пентаграм

В този момент по кабината му плъзна сянка – откъм слънцето идваше друг самолет! Пилотът с труд различи очертанията му в ослепителния кръг. Откъде накъде друг изтребител тук? Или може би това също е мишена… въпреки че никога не бе чувал за толкова далеко летящи безпилотни самолети. И освен това никой не би могъл да осигури за мишена чисто нов „Тарган“… „Тарган“!!! Кондафски „Тарган“!?

Докато мозъкът му проумяваше как на стотици километри от фронта се е появил вражески изтребител, ръката му тласна лоста, кракът натисна акселератора – и за десетина секунди „Тарганът“ се смали до точка, проблясваща над далечните мишени.

Едва сега, когато между него и врага бяха легнали километри, Баюн осъзна, че всъщност е избягал. А тактиците не отстъпват!

„Тарганът“ кръжеше там, където се бяха срещнали, сякаш знаеше, сякаш беше уверен, че Баюн ще се върне. Сега нямаше време за учудвания, шеги и проклятия. Баюн започна първия си истински бой, усети го във въздуха, в светлината, в стиснатите до схващане пръсти. Факелът на реактивната струя тласна самолета в остър вираж, изнесе го от прицелния ъгъл на изтребителя и го хвърли в атака.

Челна – тактиците не отстъпват.

Баюн не затвори очи, но престана да вижда. Очакваше удар, но нищо не последва. Усети болка в левия крак и разбра, че е натиснал педала на картечниците. Зрението се върна. „Таргана“ го нямаше. Баюн погледна надолу. Вражеският изтребител падаше, от разкъсаните му тръби бликаше пара и се смесваше с черния дим, обвил крилете. Баюн го последва, вече повярвал на очите си. Полетя успоредно на димната пътека, на десетина метра зад горящия изтребител, за да има време да излезе от пикиране, когато горящият враг се разбие.

„Тарганът“ не се разби.

На стотина метра над пясъка той направи рязък завой… не, какъв ти завой! Там, където до този момент беше горящата кабина, се оказа опашката. Изтребителят (въпреки че това беше невъзможно) се заизкачва обратно по собствената си димна пътека.

После имаше един безкраен миг на разминаване, когато вкамененият Баюн успя да види странното лице на другия пилот, да долови безупречния полет на двете оловни струи, които точно и беззвучно разстрелват жизнените възли на неговото отчаяно тяло от тръпнещ метал. Витлата се разпаднаха като разкъсани цветя, левият елерон доби самостоятелност и изчезна в посока към слънцето…

Летецът-тактик не успя да се изплаши – навярно за това трябваше повече време. Успя само да разбере, че времето свършва. Всички спомени, за които то беше нужно, се възкачиха един върху друг. Баща му Саан Глордах се мъчеше да даде съвет – мъдър и универсален, съветът излиташе от устата му (но нали за това е нужно време), утаяваше върху лицето на бъдещата жена, която Баюн още не беше срещнал, през нея прозираха децата, върху тях се напластяваха и ги изтриваха съвсем неопределени силуети – уважението към бъдещия герой, верността към Презитега, щастието, че загива достойно и няма да попадне в плен, накрая съвсем отвлечената представа за това как тактиците никога не отстъпват, не отстъпват, не…

Ръцете не дочакаха командата. Сами и решително, те изравниха самолета, изтръгнаха пломбата на аварийния клапан. Парата оглушително засвири през долните вентили и малко преди удара пое тежестта на разбития самолет. Пробитото на няколко места крило заора в пясъка. Машината едва не се преобърна. Предното стъкло хласна Баюн в челото. Стиснал зъби, пилотът затърси санитарния пакет. Около него бясно се въртеше болезнена мъгла. Напипа допинга, изгълта цялата течност и притисна към черепа си ватен тампон. Светът стана по-ясен, звънът утихна. Главата му се оказа практически здрава, костите също. Останалото не беше толкова важно.

Той изпълзя от кабината, огледа се и се вкопчи в ръба. На двадесетина метра от него беше кацнал „Тарганът“. Кацнал непонятно как – зад колелата му нямаше следи – и кабината му се отваряше.

Баюн не можа дори да извади пистолета си – така го вцепени неговият враг. Не беше кондафар, в никакъв случай – такива кондафари нямаше и такива нангарузи нямаше, и никъде по света нямаше такива – с една глава по-висок от Баюн, когото в школата наричаха „колоната Баюн“; толкова широк, че с труд се побираше в своята кабина, с коса и брада с цвят на пустинен пясък. Облеклото му – матовочерно, поглъщаше всички лъчи и го превръщаше в лишен от обем силует. От цялата му фигура лъхаше огромна гъвкава тежест. Когато този човек – човек ли? – тръгна към него, Баюн разбра, че нещо липсва. И погледна надолу. Този човек – човек ли? – нямаше сянка.

„Демон“ – изхриптя Баюн и разкопча кобура си.

Така демонът стана за Баюн Демона.

Баюн се прицели. Малкият офицерски пистолет беше станал непривично тежък и неудобен. Първият изстрел нямаше успех. Вторият също. После пистолетът засече…

Пилотът с каменни пръсти завъртя предпазителя. Под дулото изскочи оксидиран нож. Ловкостта не трябваше да го подведе – отвличащо движение, острието под диафрагмата, юмрук в слепоочието…