Песен за великия поход

И вълкът ехиден плаче

с думи кукувичи.

Придумва Корнилов

казаците сбрани:

«Я с картечен шев гостете

всички партизани!

Към червените Деникин

иде като буна.

Проснали се наште пики

от Дон, та до Дунав.»

Вятър син, та леден

силно бий, та гони.

С нас е в боя Ворошилов,

храбрият Будьони.

Стискат ли те — с вик

проглушиш света!

Нам ни дай едно:

не гази ръжта!

Но Деникин щом

дигна свойта рат,

слегна се ръжта,

сякаш би я град.

Белите над нас

люто се глумят,

колят крави те.

Пият и крещят,

мачкат момите,

женорята:

«Тъй се пада на

простака!

Ти, мужик, простак!

Яж ритниците!

Ще си вреш носа

из чифлиците?

И ще бесиш, а?

Ах ти, прост мужик!

Мамицата ти!

Сопа и камшик!»

Ой ти, ой ти, люляк син

угледен сив стобор.

Никому не се живей

в своя роден двор.

Опустяха селски къщи

и градините.

Тлъстото сено изгни

из долините.

И овес, и ръж —

слегнаха навред.

Де ще свреш глава

ти, мужико клет?

Но сега не спят

разтревожени

храбрите мъже

в куртки кожени.

За сиромашта

те и ще умрат,

ала Питерград

няма да дадат!

Там под Лугово

страшен бой кипи.

Питер траурен

цял е в мрак. Не спи.

Още миг... врагът

ще надмогне май.

И — прости, мечта!

И на всичко — край!

Кръв и пот тече.

Разтревожени

водят бой мъже

в куртки кожени.

Труп връз труп лежат —

снопи жънати.

Цвилят с бяс коне,

и се пенят те!

Но от час на час

бием, бием ний.

Вече осем дни.

Вече девет дни.

На десетия

даде гръб врагът,

плю си в пазвата,

юрна се без път!

Нашите крещят:

«Удряй изотзад!»

Ех ти, лют народ!

Ех ти, Питерград!

А край Харков-град,

ой, пшениците

засуха спече ги.

И мужиците

тичат към Москва,

боси им нозе,

тичат и крещят,

цял се свят тресе.

Милост просят те.

За хляб тропат те.

Как да не пораснат

от това злобите?

А в Гуляй-поле,

в степ разкаляна,

сбрали се глави

все запалени.

Дайте да горим!

Дайте да сечем!

А Деникин май

го боли корем!

Ех ти, песен,

песен!

Има ли от тебе цвят

по-чудесен?

Пей под гусла ако щеш,

пей и под хармоничка.

Да ми бяхте дали,

хора,

поничка?

Ех, ябълко,

с цвят накитена.

Бий Корнилова!

Бий Деникина!

Ой вий, макове!

Мили, чакани!

Адмирале, почвай

разколчакване.

Зад полето — гръм.

Зад полето — стон.

Всеки в боя защищава

своя бащин дом.

Куртки кожени —

под Донец навред!

Види се, във Питерград

те ще са безчет!

В белия стан — стон.

В белия стан — хленч.

Ех, обгражда ги отвред

обръчът червен.

В белия стан — вик.

В белия стан — страх.

В златожълт пожар

пламеней зора.

Светят всички механи

в вражите селата.

Утре кой ще оцелей?

Вдигай чашите!

И за царя пият те,

и за Рус света.

Знатни курви с тях

сладят им скръбта.

В нашия стан — сън.

В нашия стан — смрад.

От ботушите войнишки.

Хъркат брат до брат.

В ранна ранина

пак ни чака бой.

Спи ми, нани-на,

ненагледен мой.

Ти над тях, зора,

злато разсипи...

В куртка кожена

комунар не спи.

А в зори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден огън

срещнахме деня.

Като скръб очи

тъжно вперил в нас,

командирът наш

дума с бавен глас:

«Братя, ако днес

победи врагът,

октомврийския

плам ще угасят.

Ще ни бият с бич.

Ще ни бият с кол.

Чака ни ярем

като впрегнат вол.»

Влажните очи

той изтри с ръка.

И събу ботуш,

и поде така,

кашляйки: «Вземи,

в къщи го занеси

да го поизноси

булката поне.»

Призори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден вой

ний сушим деня.

Жилото-куршум

впива се в гръдта.

Нашият отряд

диво полетя.

В падината — вир.

Долче — зад вира.

Комунарят наш

нос в пръстта завря.

Ний — напред, напред.

Те — назад, назад.

Мъртвите сами

под дъжда лежат.

Спете, храбреци,

с млъкнали уста!

Ще ви погребем

после във пръстта...

Свърши боят лют.

Знамена плющят.

Плю си на петите

и ойде врагът.

Удивен от туй,

че остана жив,

пак ботуш обу

ротният щастлив.

«То жената май

нямала късмет.

Ще го нося сам

както му е ред.»

Свърши боят лют.

Живият е рад.

Ой, народ честит!

Ой ти, Питерград!

А след полунощ

край Нева-вода,

сянката на Петър

броди из града.

Сянката на Петър

грозно пули се

на червеното

в наште улици.

Бий Нева в брега,

в пяна-скреж — водите

Плават кораби

като че към Индия...