Песента на Тъмния ангел

— Сега обаче е мъртъв; убит от неизвестен извършител или неизвестни извършители. Но най-странното е, че по брега няма следи от борба. Какво ще кажеш за това, Ранулф? Как е възможно един млад и силен мъж като Сердик Ликспитъл да бъде замъкнат на някакъв си усамотен бряг и главата му да бъде отсечена без помен от съпротива? По пясъка няма отпечатъци нито от неговите стъпки, нито от тези на убиеца му — Корбет прехапа устни и отново нахлупи качулката си. — Има и още нещо, което искам да знам — отбеляза той сухо, — и то е какво прави тук Лавиниъс Мънк. Е, предполагам, че скоро и това ще ни се изясни.

След тези думи Корбет хвана юздите на коня си и го пришпори по скалната пътека, опитвайки се да не гледа към урвата само на няколко крачки вдясно от него. Ранулф, все още мърморейки си под носа, го последва. С падането на мрака мъглата се сгъсти и Корбет извика на спътника си да внимава. Когато двамата стигнаха до зловещата тройна бесилка, издигаща се между пътеката и върха на скалата, кралският пратеник дръпна юздите си и се взря в парчето въже, което висеше от една ръждива метална кука.

— Тук ли са открили втория труп? — попита Ранулф.

— Явно — отвърна Корбет. — Убитата била съпруга на местния пекар. Жената изчезнала от дома си, а на следващата сутрин някакъв човек я намерил увиснала на въжето. Невинна жертва, екзекутирана на ешафода, предназначен за убийци — кралският пратеник се обърна. — Кой би направил подобно нещо, Ранулф? Кой би убил една бедна жена по такъв варварски начин? — той се взря в бесилката, която се издигаше поне на пет стъпки над главата му.

— Предполагам, че е била убита през нощта — продължи Корбет. — Но защо тук?

Кралският пратеник погледна към основата на ешафода, след което слезе от коня и хвърли юздите си на Ранулф — явно нещо беше привлякло вниманието му. После коленичи върху голата земя под бесилката и вдигна оттам букетче повехнали полски цветя.

— Какво има? — намеси се Ранулф нетърпеливо.

— Кой ли е оставил тези цветя тук? — попита Корбет.

— О, за Бога, господарю! Вероятно съпругът на горката жена или пък семейството й.

Кралският пратеник поклати глава, след което подуши потъмнелите, гниещи стебла.

— Не, тези цветя са тук от седмици.

— Тогава може да са ги оставили роднините на някой екзекутиран престъпник — просъска Ранулф, стиснал зъби. — Сър Хю, в името на Бога, измръзвам! Вече не си чувствам нито краката, нито топките!

Корбет хвърли цветята на земята, избърса ръце в дрехата си, хвана юздите на коня си и отново се метна на гърба му.

— О, разбирам. А ние не можем да допуснем с топките ти да се случи нещо лошо, нали така, Ранулф? Това би било истинска загуба за лондонските дами…

Кралският пратеник пришпори коня си, а помощникът му му се оплези и тихо простена при спомена за закръглената вдовичка — дребна женица с кестенява коса и весело лице, надарена с най-милите очи и най-нежните ръце — която беше оставил в Лондон. Беше му се наложило да се откаже от нея само защото господарят му, Киселата физиономия, който в момента яздеше пред него, беше изпратен на север от крал Едуард.

— Дано и неговите топки мръзнат като моите! — промърмори си Ранулф под носа, след което последва господаря си.

Корбет, който явно се страхуваше да не се подхлъзне или да не изгуби ориентация, забави хода на коня си до тръс. Мъглата се беше сгъстила още повече, а гневното море все още ревеше, блъскайки се в скалите под двамата спътници. Скоро пред очите им се появиха руините на Убежището, по-голямата част от които беше скрита зад висока стена от пясъчник. Корбет долови миризмата на дим от горящи дърва и по-примамливия аромат на печащо се говеждо, който накара стомаха му да изкъркори, а пресъхналата му уста — да се изпълни със слюнка.

— Ще влезем ли, господарю? — прошепна Ранулф.

— Не, не.

Корбет продължи по пътеката в галоп, заобикаляйки Убежището. Не искаше да спира, преди да е говорил със сър Саймън Гърни. Ранулф го последва. Той беше сигурен, че иззад гърба му е долетял някакъв вик, но Корбет му махна и двамата продължиха да яздят в тръс през мъглата към светлините на имението Мортлейк. Най-накрая пътеката свърна към сушата, а после и леко се заспуска надолу. Ранулф едва не извика от радост, когато пред очите им изникнаха портите на имението, осветени от запалените над тях факли.

— Надявам се мързеливото копеле Малтоут вече да е там и да им е казало, че пристигаме! — извика той.

— Ще бъде там, не бой се — отвърна Корбет.

Ралф Малтоут, вестоносецът на кралския пратеник, може и да нямаше нищо в главата си, но пък беше отличен ездач и се ориентираше в лабиринта от пътищата на Англия не по-зле от ловджийско куче. Ранулф слезе от коня си и почука на главната порта на имението.

— Хайде де — промърмори той. — Умирам от студ.