Пир за врани

Накрая „Златен щорм“ потъна край Белия остров по време на първия бунт на Бейлон, прерязан на две от бойната галера „Ярост“, когато Станис Баратеон хвана Виктарион в капана си и съкруши Железния флот. Но богът още не беше приключил с Ерон и го отнесе до брега. Някакви рибари го взеха в плен и го откараха във вериги до Ланиспорт, и останалата част от войната прекара в търбуха на Скалата на Кастърли, но доказа, че кракените могат да пикаят по-далече и по-дълго от лъвовете, глиганите и пилетата.

„Този човек е мъртъв“. Ерон се беше удавил и се беше преродил от морето, бе пророкът на самия бог. Никой смъртен не можеше да го уплаши, не повече, отколкото можеше да го уплаши мракът… нито спомените, костите на душата. „Изскърцването на отваряща се врата, писъкът на ръждясала желязна панта. Юрон се е върнал“. Все едно. Той беше жрецът Мокра коса, възлюблен на бога.

— Ще се стигне ли до война? — попита Грейдон Гудбрадър, щом слънцето огря хълмовете. — Война на брат срещу брат?

— Ако Удавеният бог пожелае. Безбожник не може да седи на Престола от Морски камък.

„Вранското око ще се бие, това е сигурно“. Никоя жена не можеше да го победи, дори и Аша; жените бяха създадени, за да водят битките си в родилното ложе. А Теон, стига да беше жив, беше също толкова безпомощен, нацупено и хилещо се хлапе. В Зимен хребет беше доказал цената си, доколкото я имаше, но Вранско око не беше глупаво момченце. Палубите на кораба на Юрон бяха боядисани в червено, за да скриват по-добре кръвта, от която бяха подгизнали. „Виктарион. Кралят трябва да е Виктарион или бурята ще ни помете всички“.

Когато слънцето се извиси, Грейдон го остави, за да отнесе вестта за смъртта на Бейлон на братовчедите си в Падината, цитаделата Врански шип и Езерото на мъртвеца. Ерон продължи сам през хълмове и долини, по тясната камениста пътека, която се уширяваше, колкото повече напредваше към морето. Спираше във всяко село да проповядва, а и в дворовете на дребни владетели също така.

— Ние сме родени от морето и в морето ще се върнем всички — казваше им. Гласът му бе дълбок като океана и гърмеше като вълните. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му, хвърли го долу и сега той пирува във водните палати на Удавения бог. — Вдигаше ръце. — Бейлон е мъртъв! Кралят е мъртъв! Но крал ще дойде отново! Че каквото е мъртво, не може никога да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно! Крал ще се издигне!

Някои от слушащите го захвърляха мотики и кирки, за да го последват, и скоро след коня му вървяха десетина души, докоснати от бога и жадни за давене.

Пебълтън беше дом за няколко хиляди рибари — колибите им се гушеха под четвъртита тромава кула. Четиридесетима от удавените мъже на Ерон го чакаха, вдигнали стан до пясъчния бряг — палатки от тюленова кожа и заслони от плавей. Ръцете им бяха загрубели от солената вода, ожулени от мрежи и въжета, мазолести от гребла, кирки и брадви, ала сега стискаха криваци от плавей, здрави като желязо: богът ги бе въоръжил от подморските си оръжейници.

Бяха съградили заслон и за жреца над линията на прилива. „Боже мой — замоли се той, — проговори ми в рева на вълните и ми кажи що да сторя. Капитаните и кралете чакат словото ти. Кой ще е нашият крал на мястото на Бейлон? Запей ми на речта на левиатана, та да узная името му. Кажи ми, о, Господи под вълните, кой има силата да срази бурята на Пайк?“

Макар ездата до Хамърторн да го беше изтощила, беше неспокоен в заслона си от плавей, покрит със снопове черни водорасли. Облаците затулиха луната и звездите и тъмата се просна гъста над морето, колкото гъста беше в душата му. „Бейлон държеше на Аша, детето на неговото тяло, но една жена не може да властва над железнородените. Трябва да е Виктарион“. Девет сина беше родил Квелон Грейджой и Виктарион беше най-силният от тях, мъж като бик, неустрашим и верен на дълга. „И в това се крие опасността“. По-малкият брат дължи подчинение на по-големия, а Виктарион не беше човекът, който ще изпъне платна срещу традицията. „Но не храни любов към Юрон. Не и след като умря жената“.

Отвън, под хъркането на неговите удавени мъже и пронизителния вой на вятъра, долавяше туптежа на вълните, чука на своя бог, който го зовеше на битка. Изпълзя от заслона си в мразовитата нощ. Застана гол, блед и мършав, и гол нагази в черното солено море. Водата бе леденостудена, ала той не трепна под милувката на своя бог. Една вълна го блъсна в гърдите и го олюля. Друга се плисна над главата му. Усети солта на устните си и божиите обятия около себе си, а ушите му закънтяха от бляскавата му песен. „Девет сина роди Квелон Грейджой, а аз бях най-малкият от тях, слаб и уплашен като момиче. Но вече не. Онзи мъж се удави и богът ме направи силен“. Солената вода го обгърна, прегърна го, бръкна навътре през слабата човешка плът и докосна костите му. „Кости — помисли той. — Костите на душата. Костите на Бейлон, костите на Ури. Истината е в костите ни, защото плътта изгнива, а костта издържа. А на хълма Нага костите на Палата на Сивия крал…“