Планетата на Шекспир

Седеше, чакайки, и отново нещо се размърда в съзнанието му, сякаш бе влязло в него и се опитваше да изпише съобщение там, да начертае там картина. Бавно, до известна степен мъчително, картината се уголеми и се оформи, отначало подвижна, после размазана и накрая, придобивайки изображение като в анимационен филм. което се сменя, фокусира се веднъж и още веднъж, взе да става по-ясна и по-определена с всяка промяна, докато не му се стори, че имаше двама като него — двама като него, клечащи край Езерото. Само че единият от тях не просто клечеше, а държеше в ръката си бутилка — същата бутилка, която бе донесъл от града, — и се наведе да потопи бутилката в течността на Езерото. Хипнотизиран, той наблюдаваше — двамата като него наблюдаваха — как гърлото на бутилката забълбука и изхвърли фонтан от пукащи се мехурчета, когато течността на Езерото, изпълвайки бутилката, прогони навън въздуха от нея.

— Добре — рече единият от двамата. — Добре, а после какво да правя?

Картината се промени и другият като него, носейки внимателно бутилката, се изкачи по рампата към Кораба, въпреки че Кораба се различаваше трудно, защото бе изкривен и несиметричен, толкова лошо изображение на Кораба, колкото и инкрустациите върху бутилката са били лоши изображения на съществата, които е трябвало да представят. После фигурата на неговия двойник влезе в Кораба, рампата се прибра и Кораба отлетя от планетата, насочвайки се към космоса.

— Значи искаш да тръгнеш с нас — каза Хортън. — Но за бога, има ли нещо на тази планета, което да не иска да тръгне с нас? Ала толкова малко от теб, само една кана от теб?

Този път картината в съзнанието му се оформи бързо — схема, показваща онази далечна течна планета и множество други планети, към които се приближаваха или от които се отделяха кълба от течността, ръсещи малки капки върху планетите, засявани от кълбата майки. Схемата се промени и от всички засети планети, както и от самата течна планета, се изтеглиха линии към точка в пространството, където всички линии се събираха и около която бе очертано кръгче. Линиите изчезнаха, но кръгчето остана, след което линиите отново бяха начертани, така че да се слеят в кръгчето.

— Искаш да кажеш…? — запита Хортън и същото нещо се повтори.

— Неразделни? — попита той. — Означава ли това, че ти си само едно-единствено цяло? Че няма много други като теб, а си само ти? Че има само едно аз? Не ние, а едно-единствено аз? Че ти тук, пред мен, си само една частица от този единствен живот?

Квадратът на схемата побеля.

— Искаш да кажеш, че това е така? — попита Хортън. — Това ли имаш предвид?

Схемата изчезна от съзнанието му и на нейно място се появи чувство на необикновена радост, на задоволство, на разрешен проблем. Нито дума, нито знак. Просто усещането, че си прав, че си схванал значението.

— Но аз ти говорих — рече той — и изглежда, че ти ме разбра. Как можеш да ме разбираш?

В съзнанието му отново нещо зашава, но този път не се образува картина Имаше вълнения и неясни форми, после всичко се стопи.

— Значи няма как да ми кажеш — отговори си сам Хортън. Но може би, помисли си той, нямаше нужда да му казва. Трябваше сам да го знае. Можеше да разговаря с Кораба чрез устройството, каквото и да бе то, присадено в мозъка му, и тук навярно се използваше подобен принцип. Той и Кораба говореха с думи, но това бе, защото и двамата познаваха думите. Имаха обща среда за комуникация, но тази среда не съществуваше при Езерото. Така че Езерото, след като долавяше някакъв смисъл в мислите, образуващи се в съзнанието му, когато говореше — мислите, които бяха събратя на думите му, бе избрало най-елементарната от всички форми на общуване — картините. Картини, нарисувани по стени на пещери, върху глинени съдове, на хартия — картини в съзнанието. Онагледяване на мисловните процеси.

Предполагам, че няма значение, каза си той. Просто по този начин можем да разговаряме. Просто по този начин идеите могат да преодолеят пропастта между нас. Но бе толкова налудничаво — помисли си той, — биологическо образувание от много различни тъкани, което говореше с маса от биологическа течност. И не само с няколко литра от течността, изпълващи тази скална вдлъбнатина, а с милиардите литри от течността на онази далечна планета.

Хортън се помръдна, смени позата си, тъй като мускулите на краката му се бяха схванали от клечането.

— Но защо? — запита той. — Защо би искало да тръгнеш с нас? Сигурно не за да образуваш мъничка колония — колония колкото една кофа на някоя друга планета, която можем да достигнем след време, може би след векове. Подобна цел няма смисъл. Разполагаш с много по-добри методи за разселване на колониите си.