Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Трябваше да влезе в контакт с него, независимо от страха му. Но как? Очите му се спряха на трупа до него. От това би могло да излезе нещо. Колкото и неапетитни да изглеждаха плътта и мазната зелена кръв на това създание, те сигурно бяха ядими за тукашните хора. Защото в гората се криеше човек и този факт беше точно толкова неоспорим, колкото и човешките му емоции. Той бе убил животното заради месото му, но поради появата на Брайън бе избягал само с единия от краката. Редно беше да му се отправи приятелски жест. Брайън сряза единствения заден крак при бедрената става и го отдели от тялото. Вдигна го и бавно го понесе към дърветата, като го държеше така, че да се вижда добре. Внимаваше да не се движи по посока на скрития наблюдател. Когато стигна до първото дърво, с един удар на ножа отсече дебел клон. След това направи разрез зад сухожилието на отрязания крак и го набучи на върха му.

Стъпка номер едно. Ако наблюдателят вземеше месото, това би означавало, че са установили някаква връзка. А и моментът беше подходящ, за да напълни манерката. Животните бяха утъпкали пътеки до езерото и той ги последва до самия бряг. После продължи, проправяйки си път сред тръстиката, докато водата стигна до кръста му. Тук тя беше бистра и чиста. Той я опита и напълни манерката си. Когато се върна, слънцето клонеше към хоризонта. Ято летящи гущери бяха накацали върху трупа и разкъсваха плътта му с острите си зъби. Той се приближи и те се вдигнаха във въздуха със смразяващи крясъци. Слънцето беше ниско над хоризонта и трябваше да заслони очи, когато се вгледа към него. Месото го нямаше, но скритият наблюдател все още беше тук. Сега Брайън можеше само да чака. Но не и близо до мъртвото животно. Това не би било много умно. Лешоядите все още кръжаха над него и крясъците им със сигурност щяха да привлекат към трупа и други, по-големи мършояди. Дърветата би трябвало да му осигурят убежище за през нощта. С бавни движения се приближи към гъсталака, като внимаваше да не се приближава към скрития вътре човек.

С падането на нощта Брайън усети как човекът се отдалечава между дърветата, докато накрая присъствието му се превърна в съвсем слабо докосване за емпатичното му сетиво. Явно беше, че не иска да бъде изненадан през нощта. Същото важеше и за Брайън. Той насъбра нападалите листа до ствола на най-голямото дърво и потъна в сън, здраво стиснал ножа в ръката си. Спеше съвсем леко, с пълно съзнание за това, което се случва около него. Веднъж се събуди и се вгледа в мрака, където се промъкваше някакво нощно създание. Нищо друго не го обезпокои през цялата нощ и призори се събуди напълно отпочинал.

Ловецът още беше там — и го наблюдаваше. Когато Брайън излезе от прикритието на дърветата и се насочи към равнината, усети емоциите, излъчвани от него. Все още имаше страх, но вече примесен с любопитство. Брайън знаеше, че трябва да контролира нетърпението му. Следващата стъпка зависеше от скрития наблюдател.

Чакането не беше лесно. Към обед Брайън бе отегчен до смърт от неподвижното седене с надеждата нещо да се случи. В далечината преминаха няколко стада тревопасни, слънцето се издигна високо в безоблачното небе — но нищо не се промени. Изяде няколко от хранителните си дажби и пи от езерната вода. За да победи нетърпението си, се опита да съчини стихотворение за околността, но това се оказа по-отегчително и от чакането. После наум започна игра на шах срещу самия себе си, но след двадесетия ход на черните изостави и това усилие. Към средата на следобеда вече наистина му писна. На другия май му стигаше просто да си лежи и да го гледа от прикритието си. Но това щеше да се промени. Брайън стана и се протегна, а после бавно се запъти към него.

Чувството за страх, което дойде от мъжа беше толкова силно и ясно, че Брайън установи точното място на скривалището му — зад ствола на голямо повалено дърво. Той спря и вдигна празните си ръце над главата си. Усещането за луда паника затихна, но остана страхът, който взе надмощие над любопитството, накарало човека да се крие и наблюдава цял ден. Сега от него се излъчваха смесени емоции, тъй като зад страха се долавяше и алчност. Когато Брайън направи още една крачка, страхът надделя над алчността и човекът избяга. Когато стигна до скривалището му, Брайън разбра на какво се бе дължала вътрешната му борба. Двата бута бяха останали тук. Твърде тежки за носене, бяха захвърлени в пристъпа на паника. Брайън се наведе и ги вдигна, взимайки по един във всяка от ръцете си, постави ги на широките си плещи и тръгна по следите на човека.