Плът

Алисън затвори телефона след като обясни на Габи, че следващите няколко дни няма да ходи на работа. Той бе чул по радиото за убийствата през нощта, както и как тя едва се е спасила. Така че с нужното съчувствие я увери, че може да отсъства колкото пожелае.

Трябваше да завърти още един телефон. Този разговор нямаше да е лек. Но бе необходим.

Набра грешно и затвори, още преди да започне звъненето.

Стомахът й се свиваше. Сърцето лумтеше. От ударите му лицето й пулсираше. Пот се стичаше по скулите й. Изправи се, свали халата на Джейк, седна на дивана и набра номера на Евън.

Телефонът звънна веднъж.

— Ало? — той звучеше напрегнат.

— Здравей. Аз съм.

— Алисън. Слава Богу! Добре ли си?

— Чу ли за снощи?

— Разбира се, че чух. Господи! Добре ли си?

— Малко съм понатъртена, но иначе нищо ми няма.

— Господи! Не мога да повярвам, можеше да си мъртва. Стана ми зле като разбрах. Дори не си взех часовете. Трябваше да се обадиш.

— Ето, нали се обаждам.

— Имам чувството, че минах през ада.

— Съжалявам. Но и аз не съм си правила кефа през това време.

— Кой беше? Кой го направи?

— Един първокурсник на име Роланд.

— Познаваш ли го?

— Срещала съм го няколко пъти.

— Преследваше ли те?

— Може и така да се каже.

— Защо? Искам да кажа…

— Предполагам, че искаше да ме изнасили и убие.

— Господи Боже! Той… докосна ли те?

— Не ме изнасили.

— Слава Богу поне за това. А ти — какво? Би ли се с него.

— Да.

— Господи! Вината е моя. Трябваше да съм там. Ако ми беше разрешила да те откарам до вкъщи… Въобще не трябваше да си тръгваш. Онази история беше грешка. Трябваше да останеш при мен снощи. Тогава нищо подобно нямаше да се случи.

— На Хелън нямаше да й се размине — отбеляза тя. — А дори да бях прекарала нощта при теб, рано или късно щях да се върна вкъщи.

— Трябваше да останеш.

— Добре де, но не го направих.

— Къде си сега?

— В безопасност съм.

— Знам, че си в безопасност. Оня тип е мъртъв, нали? По радиото съобщиха, че е умрял в пожар.

— Да.

— Та къде си?

— Не бива да съобщавам на никого.

— Това са глупости. Кой го каза?

— Един полицай.

— Лайнарска работа. За какво е всичко това?

— Смята, че все още съществува някаква опасност за мен.

— Нищо не разбирам. Оня тип е мъртъв, нали? Така че — каква опасност?

— Ще направя, както ми е наредено.

— Откога?

— Не се прави на глупак, Евън.

— Трябва да те видя.

— Не можеш.

— Алисън! Трябва да поговорим.

— Нали в момента говорим?

— Очи в очи.

— Не ми е до конфронтации.

Чу го да въздъхва. Дълго не пророни дума. Най-накрая Алисън наруши тишината:

— Просто исках да знаеш, че съм добре. Реших, че поне това ти дължа.

Когато Евън заговори, той отново звучеше уморен.

— Честна дума, не знаех, че спиш снощи, когато те… докоснах. Обичам те, Алисън. Само като си помисля какво почти те сполетя снощи и ми иде да умра. Моля те. Имам нужда да те видя. Умолявам те. Кажи ми къде си. Ще дойда и ще поговорим. Само ще поговорим. Обещавам.

— Ще ти звънна след ден-два.

— Не, Алисън! Моля те. Толкова мие зле. Снощи въобще не мигнах. Мислех само за теб. Обещавам да не ти създавам повече никакви неприятности. Но имам нужда да те видя, да бъда с теб известно време. Умолявам те.

Алисън затвори очи и се облегна на възглавницата на дивана. Беше по-лошо отколкото очакваше. Гласът на Евън звучеше нещастен, окаян.

Моя е вината, помисли си тя. Аз му причинявам всичко това.

— Добре, можем да се срещнем някъде — заяви тя накрая. — Какво ще кажеш да се видим в бара на Уоли?

Евън не отвърна.

— Добре ли е?

Алисън дочу далечен звън.

— Някой те търси на вратата ли? — попита тя.

— Да — прошепна Евън.

Звънецът се чу отново.

— Иди да видиш кой е.

— Не ме интересува — продължи да шепне той. — Не може да си ти, така че не ме интересува.

— Ще те изчакам.

— Не мога да отворя вратата, гол съм. Току-що взех душ.

Пак се звънна.

— Най-вероятно да е някой търговски пътник — добави Евън.

След малко продължи:

— Най-после. Тръгна си.

— Казах, че може да се видим при Уоли.

— Там ще е пълно с народ.

— Точно затова. Не искам никакви разправии.

— За Бога, Ал. Добре. При Уоли. Кога?

— Сега колко е?

— Към обяд.

— Трябва ми малко време да се оправя и да стигна дотам.

— Мога да мина да те взема.

— Благодаря, но недей. Какво ще кажеш за един и половина?

— Дадено. Ще те черпя с един обяд.

— Чудесно. До скоро.

И тя затвори.

Не искаше да се вижда с Евън.

Но има неща, които трябва да се свършат, независимо от желанието, помисли си тя.

Няма да е чак толкова лошо.

Ще е ужасно. Ще трябва да му кажа, че късаме, и то лице в лице, и да го накарам да разбере, че е окончателно.

Ще е ужасно, но няма да трае вечно. А след това всичко ще е свършило. Ще се върна и Джейк ще се появи, рано или късно.

Джейк.

Продължавай да мислиш за Джейк и останалото няма да е чак толкова лошо. Той ще е тук довечера.

Нищо не излиза, ядоса се Джейк. Над половината от вратите, на които звъня, не се отвориха. Обитателите са или на лекции, или на работа, реши той.