Плът

— Не се тревожи. Ще се държа като истински джентълмен — той й се усмихна. Крайчетата на устните му трепнаха. — Никакво галене и пипане повече, освен ако ти не го започнеш. Схващам бавно, но най-после разбрах за какво става дума. Поставих нашата връзка на прекалено много изпитания дотук. И ето, ти си напълно убедена, че съм някакъв сексуален маниак. Е, не съм. Ще се увериш. Отсега нататък няма да ти посягам. Гледай на мен като на евнух.

Прекалено късно е за това, помисли си Алисън.

— Почти те загубих снощи. Грубиянското ми поведение… след това — премеждието ти. Осъзнах колко много означаваш за мен и какво ще бъде, ако повече не те виждам. Толкова много те обичам, Алисън. Повече никога няма да правя неща, които ще те накарат да се усъмниш в мен.

— Ще видим как ще мине сегашната среща — отвърна тя.

— Тя е като изпит. Винаги съм си взимал изпитите блестящо.

Алисън се облегна на седалката. Вярваше му. Обядът щеше да мине без засечки. Днес той щеше да направи жертвата, защото знае, че е последният му шанс. Бъди добро момче и бъдещето ще ти предостави доста възможности да наваксаш. Така смята той.

Не е в състояние да чете мисли. Не може да знае, че колкото и благородно да се държи днес, всичко е свършено.

Докато разбере, цялата история ще е приключила.

Той сви по Латам роуд.

— Къде отиваме? — попита Алисън.

— Малко извън града. Ще си направим пикник, нали така. Както някога. Но без обичайните ни игрички.

— Какво ще поръчате? — посрещна го барманът.

— Звънях преди малко и търсех Алисън Сандърс — отвърна Джейк.

— Да, вярно. Но не беше тук.

— Познавате ли я?

— Не по име. Може би, ако я видя…

Джейк поклати глава и се накани да тръгва.

— Алисън Сандърс ли казахте?

Джейк се обърна и видя слаб млад мъж, седнал с мартини в ръка на високото бар столче до него. Изглеждаше малко възрастен, за да е студент.

— Познавате ли я? — не се стърпя Джейк.

— Запознахме се преди няколко вечери. Вие приятел ли сте й?

Джейк показа значката си и каза:

— Освен това съм й и приятел. Трябва бързо да я намеря. Каза, че ще дойде тук днес.

— Беше тук. Около един и половина или два без четвърт. Аз точно идвах. Всъщност таях надеждата, че ще я видя — той сви рамене. — Беше с някакъв тип. Успях само да зърна как влиза в колата му.

— Познавате ли го?

— Не се загледах в шофьора.

— Успяхте ли да откъснете очи от Алисън, поне колкото да забележите каква беше колата? — попита Джейк като не направи усилие да прикрие раздразнението си.

— Тъмносиня с четири врати. Не си падам особено по колите. Но знам, че не беше малка. Беше някак четвъртита и приличаше по линия на Мерцедес. Не беше Мерцедес, разбира се.

— Да сте забелязали номера й?

— Не. Нищо подозрително не ставаше, така че — за какво да гледам номера.

— Видяхте ли колата да тръгва? — не спираше Джейк.

— Беше все още до бордюра, когато влязох тук.

— И това е станало около един и четиридесет и пет?

— Горе-долу.

Джейк погледна часовника. Два и десет.

Хукна навън, присви очи, когато навън го блъсна силната дневна светлина, и се отправи към улицата. Огледа в двете посоки. Не видя никаква синя кола.

Облегна се на някакво дърво.

Двадесет шибани минути.

Само да беше избързал малко.

Простена и удари с юмрук по дънера.

Евън намали скоростта. Когато се канеше да завие, Алисън зърна табелка от другата страна на тесния път.

Ресторант „Оукуд“.

Той ме води в „Оукуд“.

Алисън усети, че ще припадне. Започна да потъва и потъва в някаква дълбока бездна.

Ето, случи се, мина й през ума. О, Господи, случи се. Съществото преследва мен.

Справих се с Роланд. Ще се справя и с Евън.

Господи, ще умра.

Евън може случайно да е избрал това място. Просто да е свърнал по първия страничен път, който му се е сторил интересен.

— Я виж! — възкликна той. — Ресторант.

Алисън кимна.

— Май сме единствените гости.

— Затворен е — посочи Алисън. Гласът й бе сведен до шепот. — Това е мястото, където онези хора бяха убити.

— Така ли? — гласът му звучеше изненадан. — Е, тогава никой няма да има нищо против, ако използваме паркинга.

Той сви към предната част на ресторанта.

Алисън вдигна пакетите от скута си. Наведе се напред и ги постави на земята между краката си.

Евън спря колата на не повече от метър от верандата.

— Значи тук са се разиграли събитията — повтори той. — Дали не можем да влезем. Ще е вълнуващо, не смяташ ли? Да поразгледаме.

— Не може ли, след като хапнем?

Тя се обърна към него. Вгледа се в напрегнатите му, кървясали очи.

— Какво ти става? — попита той.

— Държах се така гадно с теб, Евън. Толкова глупаво. Като не исках… Сега всичко ми се струва безсмислено и дребнаво. Искам да кажа, за малко да умра снощи. Такива неща карат човек… Премислих кое наистина е важно, и кое — не. Единствено има значение да си с някого. Да обичаш някого. Тогава, защо накарах и двамата да минем през… такива лайнарски неща? Ще ми простиш ли?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Майтап ли си правиш? — пророни той и нервно се засмя. — Това част от изпита ли е или…

— Забрави онези глупости. Няма никакъв изпит. Искам да е така, както някога беше между нас двамата.

— Наистина ли? Наистина?