Плът

А може само така да ми се струва, помисли си той. Всичко да е случайно. Утре Барбара има рожден ден. Щеше да навърши едва двадесет и седем. Но той помни какво му каза, когато стана на двадесет и една: „Оттук нататък всичко отива надолу.“ Очевидно го вярваше. След това всяка година около рождения си ден изпадаше в дълбока депресия.

Сигурно това е обяснението, увери се той.

Развява новите си дрехи пред бившия си съпруг, за да докаже, че все още има какво да развява.

А той я срязва.

Майната му.

Поне е хубаво, че странното й поведение не е нещо по-сериозно, а само е свързано с наближаващия рожден ден.

Ако това е обяснението.

— Здравей, татко!

Той се изправи и изведнъж се почувства щастлив. Кими идваше към него с усмивка. Както винаги, след като не я бе виждал дни наред, той остана поразен от нейната красота. Бе разкошно четиригодишно дете с огромни сини очи и с чудесна усмивка. Всички се заглеждаха по нея.

Харолд стоеше на прага и държеше сака с нещата й за през нощта. Кими стискаше Клу, малкото плюшено котенце. Тя протегна ръце. Джейк я вдигна и целуна.

— Как е бебето ми? — попита той.

— Не съм бебе, а момиченце.

— О, извинете ме, моля ви.

Като се изтегли назад ухилена, тя забоде пръст в гърдите на Джейк.

— Изцапал си се, татко.

— Така ли? — той погледна надолу.

Кими отмести пръст и го перна по носа.

— О, измами ме!

Смеейки се, тя лапна показалеца си. Очите й бяха пълни с пакостливост. Следваше номера с Мокрия Уили.

— Не, няма да успееш — съпротиви се Джейк.

Отдръпна я от себе си, преди да успее да навре мокрия си пръст в ухото му. Тя се кикотеше и се опита да го достигне, но той се освободи и я остави на пода.

Не може да си го позволи пред Харолд, помисли си той.

С известна болка се зачуди дали прави номера с Мокрия Уили и на Харолд.

— Хайде да поемаме — подкани той.

Подаде й ръка. Кими стисна здраво показалеца му и го поведе.

— Прекарайте добре — обади се Харолд. Той подаде сака на Джейк. Усмивката му бе напрегната. — Нали утре ще я върнеш?

Джейк кимна.

Тръгнаха. Хубаво беше да е отново вън от къщата. Той се усмихна на Кими.

Нейната усмивка беше се стопила.

— Не трябваше ли и утре да остана при теб?

— Този път — не. Утре е рожденият ден на мама.

— Знам.

Тя му хвърли раздразнен поглед. Никак не одобряваше да й се казват неща, които вече знаеше. Смяташе, че й уронват достойнството.

— Нали искаш да видиш гостите?

— Може би.

— Ще бъде забавно.

Той отвори вратата на колата, за да може Кими да влезе, и я постави на детската седалка. Докато затягаше колана, тя навря Клу в джоба на панталона, така че сивата главичка стърчеше като от торбата на кенгуру.

След това пъхна показалец в устата си.

— О, не! — престорено се изплаши той.

— О, да!

Джейк я сграбчи за китката, но се остави да го пребори. Мокрият пръст се навря дълбоко в ухото му.

— О, този път успя!

Но преди да може да повтори номера си, той се измъкна от колата.

Заобиколи и седна зад волана. Кими бе готова за следващ Мокър Уили, но колкото и да се стараеше да го достигне не можеше.

— Предпазният колан ме спаси — отбеляза той.

— Ела тук.

— Няма начин. Да не мислиш, че съм тъп?

— Ъ-хъ — отвърна тя и кимна с глава.

— Умница — каза той и изкара колата си на улицата. — И така, какво искаш да правим днес?

— Да ходим на кино.

— Значи — отиваме на кино. Нещо специално ли ти се гледа?

Личицето й засия, а очите светеха от възторг.

— Питър Пан.

— Но ние гледахме Питър Пан миналата седмица.

— Наистина, ама съвсем наистина искам да видя Питър Пан отново.

— Да, защо не? Може би този път крокодилът ще глътне капитан Хук…

Ще глътне.

Роналд Смелцър.

Можеше цял ден да не се сети.

— А ще хапнем ли в Макдоналдс?

— Не.

— Татко!

Тя му се закани с юмруче, като се усмихваше.

— Е, добре. Щом настояваш.

— Татко, искам да поговоря с теб.

— Разбира се. Нали точно това правим.

Тя облегна лакът на тапицираната облегалка на столчето и се наведе към него. Изглеждаше сериозна.

— Нали няма истински крокодили?

— Кое те кара да мислиш така?

— Ами нали всичко е само на кино.

— Това не означава, че не съществуват.

— Дракула не е истински, и мумиите не са. Значи — и крокодилите не съществуват, нали?

— Разтревожена си, а?

— Не е смешно.

— Крокодилите съществуват, но не бих се безпокоил за тях.

— Не искам да бъда изядена.

Джейк имаше чувството, че са го ритнали в корема.

— Е, просто ще трябва да си държиш очите отворени. Ако зърнеш крокодил да се приближава с клатушкане към теб, му метни една плодова дъвка и бягай. Със сигурност ще предпочете да яде дъвки вместо теб.

— Не съм толкова сигурна.

Седма глава

С чаша димящо кафе в ръка Дана Норис се върна на масата в ъгъла на студентския клуб. Прочете стихотворението още веднъж, сбръчка нос и въздъхна.

Защо не пишеше по-разбираемо този тип?

— Привети.

Тя вдигна поглед и зърна до масата Роланд.

Роланд Тъпака.

Всъщност той не беше тъпак — дори напротив. Но никой не успяваше да го отгатне по вида му.

Дългата му мазна черна коса бе с път по средата, като на героите от старите гангстерски филми. Чрез този стил, както обичаше сам да обяснява, изразяваше уважението си към Закеръл — бившият водещ на късно телевизионно шоу на ужасите.