Плът

Беше прикрито, огряно от слънцето място с високи до кръста камъни от двете страни. Потокът ромолеше отпред. Гъстият къпинак зад тях ги прикриваше от погледите на всеки, който би надзърнал горе от брега. Можеха да ги видят единствено от отсрещния бряг, но никой никога не ходеше до там. Седнаха на одеялото, което Евън винаги държеше в багажника на колата. Ядоха солени бисквити със сирене „Чедър“. Пиха бяло вино от меха, който стискаха, за да вкарат течността в устата си и се смееха, когато не уцелваха. Блузата й съвсем се намокри. Тя я свали и легна на одеялото. Евън, клекнал между краката й, пръскаше с уста от хладното вино върху шията и гърдите й. Течността се разля по кожата и я погъделичка. Смехът бе секнал. Той се прицели в едното й зърно и го уцели с тънка струя. После се насочи към другото зърно. След това с език започна да събира течността. Направи нещо като езерце в пъпа й и, докато отпиваше оттам, разкопча джинсите й.

Това стана в неделя. Утре се навършва седмица.

Как може нещата да тръгнат на зле толкова бързо?

Не идеализирай, смъмри се тя. Беше хубаво. Приятно, вълнуващо и накрая — невероятно. Но нещо не бе съвсем наред. Ти беше планирала само пикник до потока. Не възнамеряваше да се любиш с него на място, където всеки можеше да се появи и да ги свари. Но когато той намокри блузата с вино, се досети какво цели и въпреки това не го спря. Направи го заради Евън, а не заради себе си. Защото не искаше да го разочароваш. А това съвсем не е извинителна причина.

По дяволите, ядоса се тя на себе си. Всичко това като че ли нямаше особено значение тогава.

Малко след това обаче имаше.

Ако изпитваш угризения, скоро ги усещаш — преди още да успееш да се облечеш. Ако нямаш никакви угризения — и това бързо ти става ясно. Понякога, след като бе правила любов, се чувстваше добре, но не и напоследък. Не и с Евън. Все нещо не беше наред подир онова лято, когато завърши гимназията и беше с Джими.

Джими. Именно липсата му я бе водила толкова често до Камъка на усамотението в първи курс. Особено след писмото, чиито начални думи бяха: „Завинаги ще запазя спомените за онова, което изживяхме, но…“ Но тя бе на хиляда и триста километра, а Джими се бе увлякъл по Синтия Йънгър от неговия курс по световна цивилизация.

Седнала на Камъка на усамотението, където слънцето напичаше главата и гърба й, Алисън не чувстваше загубата на Джими. Отдавна бе преживяла болката и горчивината. Сега си припомни времето, прекарано с Джими и начина, по който протече живота й след това.

Момчетата, с които бе излизала. Едни бе взимала на сериозно. С други се бе любила.

Последните бяха четирима, припомни си тя, но по-добре да се каже трима, ако не се брои Том. А Том не бива да се брои, защото с него беше само веднъж и двамата бяха пияни. Значи трима, след Джими: Дейв, Лари и Евън. Но нещо не беше изцяло наред и с тримата.

Приятно — да, но нещо липсваше. Не беше чудесно. Все се прокрадваха угризения.

Зачуди се как ли би се чувствала с Ник Уинстън. Снощи го срещна в бара на Уоли. Сети се за Ник, но не изпита желание да го види отново. Сигурно е приятно момче, ала…

Дупето й започваше да се схваща. Промени положението си като протегна крака и ги кръстоса. Облягайки се назад, притисна длани към камъка и се надигна. Поднесе лицето си на слънчевата светлина. Топлината бе чудесна. Представи си как отива до закътаното място, където бяха с Евън, как се съблича и оставя слънчевата топлина да гали цялото й тяло.

В никакъв случай, забрани си тя.

Но се наведе напред и вдигна високо полата си. Разкопча блузата и върза предниците на корема. Отново се облегна назад и се опря на лакти. Така бе по-добре. Усещаше топлината по гърдите, корема и бедрата. Слънцето и лекия бриз.

Значи се провалих няколко пъти по отношение на мъжете, продължи да си мисли тя. Е, това не е краят на света. На двадесет и една години съм. Привлекателно момиче. Няма причина да се оставя това да разваля настроението ми. По-добре е да съм без Евън. По-добре сама, отколкото с неподходящ. Изчакай да се появи подходящият и не се залъгвай с някого, който не струва. Това е основното.

По-късно на път за вкъщи Алисън не пое по Съмър стрийт. Чувстваше се спокойна и не изпитваше желание да се дразни или самонаказва като мине повторно покрай апартамента на Евън. Пресече гъсто залесения парк. Видя няколко разхождащи се двойки. Зърна една от тях, скрита в сянката на дърветата и само за миг изпита тъга.

Вкъщи завари Силия, заспала на дивана със слушалки на главата. Тихо тракане от клавишите на пишещата машина долиташе иззад затворената врата към стаята на Хелън. Тя пристъпи към вратата и почука.

— Влизай! — обади се отвътре Хелън.

Алисън отвори вратата. Хелън отмести стола назад. Извърна се и погледна към Алисън през зелената предпазна прозрачна козирка, нахлупена на главата й.

— Нещо вълнуващо да е станало, докато ме нямаше?

— Само дето Силия хленчеше за болежките и мъките си, но не бих го нарекла вълнуващо.