Плът

Алисън измъкна ножа от гърдите на полицая, извърна се и побягна към повалените мъже, които се биеха. Роланд стовари юмрук върху носа на професора. Отскубна се. Беше по гръб и се надигаше като си помагаше с дясната ръка. Вдигна простреляната си ръка, сякаш даваше сигнал на Алисън да спре.

Алисън се нахвърли върху него. Той залитна назад. Опита се да я отблъсне като навираше пръстите си в лицето й. Тя замахна с ножа. Роланд изкрещя. В следващия миг дясната му ръка я фрасна през ухото. Зашеметена от удара, тя усети как Роланд я отблъсва. Зърна го да сграбчва дръжката на ножа. Острието се бе забило в зърното на лявата му гърда, но не бе проникнало дълбоко. Сигурно някое ребро е попречило. Роланд освободи ножа.

Обезобразената му ръка посегна към Алисън.

Тя се претърколи, бързо се изправи на крака и хукна.

Побягна към улицата.

Росната трева беше хлъзгава, но тя не спираше да тича. Спринтираше с големи бързи крачки като си помагаше с ръце. Свободният край на белезниците я шибаше ту през кокалчетата, ту през раменете, а на няколко пъти — и през гърдите.

Чуваше Роланд да се задъхва зад нея. Не бе е много назад. Алисън не смееше да се обърне.

Малки бели облачета излизаха от ауспуха на полицейската кола.

Единият й крак стъпи на тротоара. Другият — върху тревата между улицата и тротоара. Отскочи от бордюра и мина пред колата. Обърна се, за да хвърли поглед през рамо. Роланд се метна по корем върху предния капак. Плъзна се по него, а зъбите му бяха оголени. Обезобразената му ръка посягаше към нея, а в другата стискаше ножа. Алисън се отдръпна от протегнатата ръка. Два от пръстите я докоснаха по корема. Залитайки назад, тя сграбчи дръжката на шофьорската врата.

Отвори я рязко, метна се вътре и я хлопна, докато Роланд се свличаше от капака. Прозорецът беше отворен. Започна да го затваря. Със залитащи стъпки Роланд се приближаваше към нея. Стъклото се движеше нагоре. Той замахна. Острието удари стъклото и се свлече надолу със стържещ звук, сякаш нокът драска по ученическа черна дъска.

Алисън освободи ръчната спирачка.

Роланд отвори вратата.

Алисън изпищя: „Не!“ Как можа да не я затвори?

Включи на първа и натисна педала на газта до край.

Колата рязко потегли.

Роланд извика.

Вратата се затръшна.

Алисън изви колата от бордюра, за да не се сблъска с паркирания там фолксваген.

Погледна в страничното огледало.

Роланд лежеше по корем на паважа.

Тридесет и първа глава

Джейк влезе в отделението на диспечера, кимна за поздрав на Марта, чийто очи бяха изпълнени с тъга, и се обърна към момичето.

То седеше на ръба на пластмасовия стол, взет от чакалнята, и вероятно е била въведена вътре, за да не чака сама отвън. С две ръце стискаше пластмасова чаша с кафе. Лявата страна на лицето й бе зачервена и подпухнала. Върху синята нощница беше метнала старата кафява жилетка на Марта. Вдигна глава, когото Джейк приближи.

— Казвам се Джейк Кори — представи се той. — Водя разследването.

Тя кимна.

— Би ли пристъпила насам?

Тя погледна към Марта, която й кимна, за да я увери, че всичко е наред. След това се изправи.

Джейк задържа вратата отворена, за да може тя да мине. Вървеше сковано и се взираше в кафето, сякаш се страхуваше да не го разлее. Макар да беше на около двадесет години, имаше вид на уязвено и изплашено момиченце.

Джейк притвори вратата и застана до нея.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ей там — отвърна той и посочи офиса на Барни. — Не можем да говорим за това пред Марта.

Тя вървеше редом с него.

— Добре ли се чувстваш? — попита той.

— Да.

Той отвори вратата към кабинета на Барни и щракна ключа на лампата. Над главите им светнаха флуоресцентните лампи. Той последва момичето.

— Седни на мястото на шефа — предложи той.

— Зад бюрото ли?

— Ще ти е по-удобно.

Тя заобиколи бюрото, остави кафето и седна. Тапицираният стол изскърца. Тя го придърпа напред, сякаш търсеше закрила зад голямото бюро. Ръцете й обгърнаха чашата.

Джейк седна на сгъваем стол пред нея.

— Значи ти си Алисън?

— Да. Алисън Сандърс.

— Професор Тил ми разказа какво си направила. Ти си храбро момиче.

— Той добре ли е?

— Да. Но е много разстроен, разбира се.

— А полицаят — мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— И аз — промърмори Джейк.

— Не го хванахте, нали!

Думите й не прозвучаха като въпрос.

— Още не. Но ще го открием.

— Беше Роланд — каза тя с равен тих глас. — Не знам презимето му, но живее в стая 240 на общежитието „Бакстър“ в студентския град.

Джейк извади бележник от джоба на ризата. Бързо отбеляза името и номера на стаята.

— Беше ли ти приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но съм го виждала наоколо. Той е първокурсник.

— Имаш ли представа защо е… направил това?

— Никаква! — тя разтърка челото си. — Но донякъде беше забъркан… Съквартирантът му изведе Силия снощи. Става въпрос за Силия Джеймърсън. Тя живееше…

— Силия Джеймърсън? — изненада се Джейк. Припомни си тънкото момиче, седнало в края на пътя — ожулено, кървящо и с треперещи ръце. — Не се ли опита един микробус да я бутне в четвъртък?

Алисън кимна.