Под кожата ми

Мери Хигинс Кларк Под кожата ми Под съмнение #1

На Джон и нашите деца и внуци от семействата Кларк и Конхини с любов

Признателност

Ето, поредната история е разказана. Снощи написах последните думи, а после спах непробудно дванайсет часа.

Сутринта се събудих с радостното усещане, че всички срещи с приятели, които досега отлагах, могат да се осъществят.

Но същевременно удовлетворението да разкажа още една история, да споделя поредното пътуване с героите, които съм създала (някои от които ми допадат, а други не одобрявам), е огромно.

Както винаги през последните четиресет години редакторът ми Майкъл В. Корда е капитанът на моя кораб. Изпращах му по двайсет — двайсет и пет страници от ръкописа. Думите му по телефона: „Написаното е чудесно“, бяха музика за ушите ми. Нека най-сърдечно да повторя: Майкъл, страхотно е да се работи с теб.

Мерисю Ричи, новият главен редактор в издателство „Саймън и Шустър“ е великолепен приятел и ментор. Наслада е да се работи с нея.

В екипа от домашни помощници са дясната ми ръка Надин Петри, дъщеря ми Пати и синът ми Дейв, Агнес Нютън и Айрин Кларк; разбира се, и Джон Конхини — невероятният ми съпруг, и всички останали от семейството ми.

Благодарности и на коректорката Джипси да Силва и художничката Джаки Соу. На подбраната от нея снимка за корицата винаги изглеждам великолепно. Също така благодарности и на Елизабет Брийдън.

Време е да помисля за следващата книга. Но за малко ще го отложа. В края на краищата, утре е нов ден…

Пролог

Доктор Грег Моран люлееше тригодишния Тими на люлката на детската площадка на Източна петнайсета улици и Манхатън, недалеч от дома им.

— След две минути спираме — предупреди той засмян и отново тласна люлката силно напред, за да удовлетвори жадния си за приключения син, но не достатъчно силно, та седалката да се превърти през напречния лост.

Преди време бе станал свидетел на подобна гледка. За щастие никой не пострада, защото люлката се оказа обезопасена. Въпреки това Грег подхождаше изключително внимателно, когато люлееше Тими с дългите си ръце, съвсем съразмерни на ръста му от метър и деветдесет. Като лекар в Спешното отделение отлично познаваше всевъзможните травми — следствие от моментна небрежност.

Беше шест и половина. Вечерното слънце вече оформяше дълги сенки на детската площадка. Във въздуха се долавяше лек хлад и напомняше, че септември наближава.

— Остава ти една минута — обяви Грег решително.

Преди да доведе Тими на площадката, той изкара дванайсетчасово дежурство и във вечно претъпканото с пациенти отделение този път беше истински хаос. При устроена по Първо авеню надпревара две пълни с тийнейджъри коли се бяха сблъскали. Макар и невероятно, нямаше загинали, но три деца бяха получили сериозни наранявания.

Грег отмести ръце от люлката. Време беше люлеенето да спре. Тими не започна да протестира енергично — знак, че той също е готов да се прибират. И без това бяха останали последни на площадката.

— Докторе?

Грег се извърна и се озова срещу среден на ръст набит мъж с лице, покрито с шал. Пистолетът в ръката му сочеше към главата на Грег. Той инстинктивно направи широка крачка, за да се отдалечи максимално от Тими.

— Портфейлът ми е в джоба — промълви тихо. — Вземи го.

В последния си миг на белия свят Грег Моран — трийсет и четири годишен, изключителен лекар, обичан съпруг и баща — се опита да се хвърли върху нападателя, но не успя да избегне фаталния изстрел, който попадна право в средата на челото му.

— ТАТКООО! — изпищя Тими.

Убиецът хукна към улицата, ала спря и се обърна.

— Тими, кажи на майка си, че тя е следващата — извика той. — После е твоят ред.

Изстрела и изречената заплаха чу възрастната Марджи Блес. Тъкмо се прибираше от почасовата си работа в местната пекарна и в продължение на няколко дълги секунди й се наложи да попива кошмарна гледка: зад ъгъла изчезва бягаща фигура с пистолет в ръка, на люлката пищи дете, на земята се срива мъж.

Ръцете й се разтрепериха силно; чак след третия опит набра 911.

Едва успя да каже на телефонистката:

— Побързайте! Елате! Нищо чудно да се върне! Застреля човек и заплаши дете!

Гласът й секна и се чу отчаяният вопъл на Тими:

— Сини очи застреля татко… Сини очи застреля татко…

1.

Лори Моран погледна през прозореца на офиса си, разположен на двайсет и петия етаж на „Рокфелер Сентър“ номер 15. Оттам се откриваше изглед към ледената пързалка по средата на прочутия манхатънски комплекс. Този слънчев, макар и студен мартенски ден тя виждаше от „наблюдателницата“ си как начинаещи кънкьори се придвижват несигурно с кънките, а далеч по-уверените се плъзгат по леда с грацията на балетисти.