Подводни течения

Върху „ивицата“ на Алки, на по-малко от миля от мястото, където бе намерена Джудит Фюлър, където през летните месеци се струпваха толкова много коли и фургони на определените за паркиране площадки, тази нощ духаше силен влажен вятър към пролива, пронизващ до костите. Болд скръсти ръце, опитвайки се да се защити от студения вятър, но това не помагаше. Той трепереше, придвижвайки се към бреговата стена, и се питаше дали това се дължеше на вятъра или на гледката, която се откриваше пред неговите очи.

Там долу, на плажа, бе паркирана кола на службата за поддържане на парковете; моторът й работеше, нейните фарове осветяваха няколко ченгета наоколо. Мъжете и жените бяха образували кръг, през който Болд не виждаше нищо. Той слезе на плажа по малката стълба с дървени стъпала, и потъна изведнъж в плътната тъмнина между бреговата стена и машината. Пресече разстоянието бавно, чувствайки своята самота, вперил очи в тила на своите колеги.

Никой не забеляза неговото приближаване. Докато си пробиваше път с едното рамо напред, някой спомена неговото име. То прозвуча като леко вълнение сред тълпата и беше повторено от нея. Той мина пред кордона и се спря.

Раци и други представители на подводния живот бяха прогризали и изкълвали дупки по ръцете на този мъж. От пръстите на ръцете бяха останали само кокалчетата, напомняйки на Болд за подобния скелет отпреди няколко седмици. Имаше и една дупка, безкръвна рана от куршум в гръдния кош. Сивото лице, изподраскано от ожулено от водните течения на Паджит Саунд през изминалите две седмици, гледаше втренчено и безжизнено в светлината на фаровете. Лу Болд направи крачка напред и погледна лежащия труп. Нямаше очи. Това му бе достатъчно. Болд се обърна и си тръгна.

— Хубаво е, че те виждам тук, Лу — някой се обади зад гърба му.

Той продължи да върви напред.

— Това е той, нали? — извика Шосвиц, като бързаше да го настигне. — Лу?

Болд се спря и се обърна. Светлините го заслепяваха. Вдигна ръка над очите, за да засенчи светлината.

— Щастлив съм да чуя, че си се върнал при Лиз, вярно? — каза Шосвиц с известно неудобство, масажирайки нервно болния си лакът.

Болд кимна с глава. Не се чувстваше удобно тук. Поне засега.

— Как вървят нещата? — попита лейтенантът, очите му шареха наоколо. — Какво става?

— Това е той! — каза Лу Болд, обърна се и изчезна в тъмнината.