Поглед в мрака

— Изчакайте ме тук — заръча той на ескорта си. Не за пръв път им даваше тази заповед, но сега, толкова близо до могъщата имперска армия, те най-сетне отстъпиха без спорове и останаха на място. Не че това щеше да ги спаси, ако осородните им вдигнеха мерника. Уплашен и болен от изтощение, Стенуолд подмина кръстосаните копия, подмина и първите редици на строената имперска армия. Редиците й сякаш нямаха край. Стенуолд видя тежката пехота, видя леките въздушни отряди, видя пазителите и занаятчиите. Видя помощната войска — конощипородни, водомерки, мравкородни, скакалецородни. Видя обсадните машини, готови да засипят със снаряди неговия град или да потеглят за двубой със стените му. Светът беше тесен за Втора имперска армия, така поне се стори на Стенуолд, докато крачеше между редиците й. Накрая един адютант на генерала го пресрещна и го поведе към палатката на Тинан.

Имаше десетина военни в палатката, офицери навярно. В очите на Стенуолд бяха просто бронирани осородни. Самият генерал седеше зад сгъваема маса. Вратът и челюстта му бяха превързани. Изглеждаше блед, суров и ядосан. До него, с окови, които я държаха на колене, чакаше Ариана.

Стенуолд не издържа и се спусна към нея. Чу звън на изтеглени мечове, жило изсъска над рамото му. Чу как Тинан нарежда на хората си да прекратят стрелбата и как удря по масата за повече тежест. Чу всичко това, но не му обърна внимание, приласкал треперещата пленница в обятията си.

„О, бедната ми, скъпа Ариана.“ Сети се за Спера, която сарнианците бяха изтезавали почти до смърт. Осородните бяха спестили поне това на неговата любима, а с малко късмет той щеше да я спаси от кръстосаните копия. Ариана се тресеше от плач. Сигурно го проклинаше, задето се е предал във вражески ръце, помисли си Стенуолд. Нищо, нека го проклина.

— Генерал Трудан — поде Тинан с прегракнал глас, който стържеше в нараненото му гърло, — вашата убийца не успя.

Стенуолд го изгледа гневно.

— Не е убийца. Но е моя.

— И аз така разбрах. — Лицето на генерала се изкриви от болка и той оголи с раздразнение зъби. — Тя не спря да говори за вас и за глупавия ви град, докато лекарите обработваха раната, която успя да ми нанесе. Дори се опита да отрови ума ми с вашата доктрина.

Стенуолд премести поглед от него към Ариана. Дете на Колегиум, в крайна сметка.

— Както искате, генерале?

— Знаете какво искам.

— Не мога да ви предам града. Това не влиза в пълномощията ми, а и не бих го направил. — Видя как Тинан кима примирено и побърза да добави: — Но съм готов да заема нейното място на копията, така че целият град да ме види. Това със сигурност би ви свършило повече работа, нали?

Ариана извика, опита се да го отблъсне, задърпа отчаяно веригите си. Той я притисна към себе си, умоляваше я да замълчи. През цялото това време Тинан го гледаше с каменно изражение, мълчеше, за да щади гласа си и нараненото гърло. Когато най-сетне настана тишина, генералът проговори:

— Какво ще ме спре да не разпъна и двама ви?

Стенуолд го погледна в очите.

— Нищо, генерале. Абсолютно нищо. Но какво друго мога да ви предложа? Не мога да ви дам Колегиум. Само себе си.

Тинан се изправи, примижал от болка. Мухороден куриер се беше приближил до входа на палатката, стоеше с вдигнати на челото авиаторски очила и даваше трескави знаци на генерала.

— Ако ми носят новина, че Колегиум е нападнал, и двамата ще съжалявате горко — изграчи Тинан и отиде да чуе доклада.

— О, Стен, защо дойде? — попита тихичко Ариана.

— А ти защо си тук? — отвърна с въпрос Стенуолд и се зарадва на бледата усмивка, разведрила за миг лицето й.

— Трябваше да направя нещо.

— И почти си успяла, между другото.

— Ще ни убият и двамата.

— Най-вероятно. — Той я притисна още по-силно към себе си. Генералът се върна, изражението му беше някак странно, изкривено не само от физическата болка. Без дори да погледне към Стенуолд, той повика с жест офицерите да се съберат около него, раздаде им заповеди и изчака повечето от тях да напуснат палатката. Чак тогава погледна към пленниците си.

Стенуолд срещна погледа му и долови сложната мисловна конструкция, която бе изградил. Тинан беше човекът, смазал Фелиал и притиснал Колегиум в ъгъла. Определено не беше глупак.

— Копията, сър. Трябва да го направим веднага — подкани го един от осородните офицери. — Все още имаме време.

Ала Тинан продължаваше да се взира в Стенуолд и Ариана, толкова дълго, че офицерите му започнаха да губят търпение.

— Свалете й оковите — нареди накрая Тинан. Един от осородните избута грубо Стенуолд и махна оковите на Ариана. Тя се изправи, все още трепереща, и се сви до едрата снага на бръмбарородния.

— Сега ще се върнете в Колегиум — нареди Тинан — и ще инструктирате войската си да стои зад крепостните стени. Ако видим дори и един мухороден да излети, ще сринем града със земята.

Стенуолд смръщи вежди.

— Аз… какво?… — започна той, но гласът му се изгуби сред възраженията на офицерите, които настояваха и двамата пленници да бъдат екзекутирани веднага. Тинан ги стрелна с отровен поглед и дори зашлеви едного през лицето, задето не е млъкнал навреме.