Поглед в мрака

„Превърнах се от разбойник в убиец“ — помисли си той, но истината бе, че в неговата война нямаше място за скрупули. Твърде много съдби зависеха от него.

Излезе навън и събра хората си — само десетина на брой, но всичките опитни следотърсачи и ловци. С едно изключение — единствената цивилна в отряда им се приближи и го прегърна, както правеше винаги след мисии като тази. Тя беше Драгоценната на водните кончета, неговата любов, неговата душа, пеперудородната, по чиято кожа се гонеха дъги и която го беше върнала от портите на смъртта. Салма знаеше, че Драгоценна мрази кръвопролитието, но същевременно разбира, че той прави онова, което трябва да се направи. Бяха постигнали съгласие, равновесие, и тя държеше да го придружава навсякъде. Твърде дълго бяха разделени.

— Трябва да разберем докъде се е придвижила армията — каза той. Походът на осородните минаваше през по-труден терен, където земята беше нарязана от ждрела и каньони, обрасли с шубрак, и труднопроходими гори. Скоро разбойническите удари срещу съгледваческите отряди нямаше да са достатъчни; идваше ред Салма да удари авангарда на същинската армия. Беше сключил сделка със сарнианците и трябваше да изпълни своята част. Надяваше се, че и те ще изпълнят своята.

Обратният път до лагера им не беше кратък, но Салма и хората му бяха свикнали с дългите преходи, а и познаваха отлично терена. Когато наближиха, мухородни пратеници взеха да се спускат един по един от небето и да рапортуват на Салма.

— Осородните откриха ли лагера? — прекъсна ги той.

— Ликвидирахме патрулен отряд. Петнайсет души — докладва един от мухородните. — Вече събираме багажа. Ще сме изчезнали, преди раираните да разберат, че им липсват хора.

Все същото. Винаги в движение, винаги на крачка пред острието на врага, непредсказуеми. Хората му бяха разделени и единствено усърдните мухородни, готови да разнасят съобщения във всякакво време, поддържаха връзката между командирите на различните групи. Местеха се често, но не оставяха следи — веднага щом разваляха поредния си стан, собствените им горяни имаха грижата да заличат всички признаци за присъствието им. Осородните се придвижваха на сляпо. И сега бе моментът да се възползват от това.

Когато пристигнаха в лагера, хората му още се упражняваха. Салма спря да се наслади на гледката, и както винаги, сърцето му се сви. Нито хората, нито животните отбираха от дисциплина.

Беше пратил писмо на Сфайот, своя представител в Сарн: „Нека ми пратят всички коне, които могат да отделят, всички ездитни бръмбари, всяко опитомено зверче, което търпи юзда и бяга бързо.“ Наложило се беше да повтори молбата си, защото първия път сарнианците не я взеха на сериозно. А после животните започнаха да пристигат — на групи по пет, по десет и по двайсет дори. Две трети бяха коне, които Салма предпочиташе, защото бяха по-издръжливи и по-бързи от повечето насекоми. Останалата една трета представляваше най-шарената сбирщина от създания, която Салма беше виждал някога — един състезателен бръмбар, отдавна прехвърлил младежката възраст; дузина впрегатни животни с високи заоблени черупки; чифт пъргави бръмбари-скитници с огнен темперамент, които току вирваха опашките си като скорпионски жила. Имаше дори две екзотични създания, които сарнианците сигурно бяха взели от пътуваща менажерия — ездитен паяк на черни и бели ивици, който имаше неприятния навик да прави триметрови подскоци при всеки по-силен шум, и един нисък щурец със ситна стъпка, способен да надбяга и кон на кратки разстояния. Като цяло ездитните качества на изпратените му животни варираха, темпераментът — също, и това не беше чудно предвид незначителното място, което кавалерията заемаше във военните традиции както на Равнините, така и на Империята. Комбинацията от летящи отряди, отлични арбалетчици и нежеланието на мравкородните да разчитат на създания, чиито умове не могат да включат в мисловната си мрежа, беше обрекла на забвение благородното ездаческо изкуство. По тези земи ездата беше запазена за съгледвачите и куриерите, а не за истинските войници, затова когато Салма обясни на хората си какво е намислил, те го зяпнаха сякаш внезапно си е изгубил ума.

Освен неколцина като Фалмес, разбира се. Фалмес се беше сражавал срещу сънародниците на Салма в Дванайсетгодишната война и знаеше от първа ръка как се бият водните кончета.

Само че във Федерацията имаха по-добри коне и повече време за обучение. Все пак обикалящите тромаво в кръг ездачи поне съумяваха да се задържат на седлата. Фалмес, който яздеше отпред, срита животното си в галоп и другите го последваха. Конете преминаха от тръс в галоп по-сърцато отпреди, реши Салма, а насекомите хукнаха решително след тях. Късите им крака се движеха толкова бързо, че се сливаха в размазано петно.

Фалмес го забеляза и дръпна юздите на животното си, при което следовниците му се пръснаха безредно кой накъдето свари. Минасецът подкара към Салма. Отдалеч си личеше, че ролята на учител отдавна е спряла да му допада.

— Как се справя твоята кавалерия? — попита го принцът.

Фалмес се изплю ядно.