Покани ме да вляза

Учителят. Оскар седна на една от пейките, без да си съблича якето, зачака. След малко и плискането, и песента спряха. Учителят влезе в съблекалнята с увита кърпа на кръста. Гърдите му бяха обрасли с черни къдрави косми, леко прошарени. Оскар си помисли, че изглежда като пришълец от друга планета. Учителят го видя, усмихна се широко.

— Оскар! Значи все пак изпълзял от черупката.

Оскар кимна.

— Стана ми малко… тясно.

Учителят се засмя, почеса се по гърдите; пръстите му потънаха в космаците.

— Подранил си.

— Да, мислех… — Оскар сви рамене.

Учителят спря да се чеше.

— Мислеше какво?

— Не знам.

— Да говориш?

— Не, аз просто…

— Дай да те видя. — Учителят се приближи с бързи крачки, разгледа лицето му, кимна. — Аха. Окей.

— Ка… какво?

— Ти си. — Учителят посочи очите си: — Виждам. Изгорил си веждите. Не, как се казваха? Долу. Ми…

— Мигли?

— Мигли. Точно. И тук по коса. Хм. Ако не искаш някой да разбере неща, трябва малко да отрежеш. Ми… гла расте бързо. В понеделник няма нищо. Бензин?

— Спирт.

Учителят подсвирна, поклати глава.

— Много опасно. Вероятно… — докосна с пръст слепоочието на Оскар — ти си малко луд. Не много. Ама малко. Защо спирт?

— Ами… намерих го.

— Намери го? Къде?

Оскар погледна лицето на учителя: камък — влажен, добронамерен. Искаше да разкаже. Да разкаже всичко. Само дето не знаеше откъде да започне. Учителят почака. После каза:

— Да играеш с огън е много опасно. Може да стане навик. Не е добър метод. Много по-добре физически упражнения.

Оскар кимна и чувството изчезна. Учителят беше добър, но нямаше да разбере.

— Сега се преобличаш и ти показвам малко упражнения с щанги. Окей? — Учителят се обърна и тръгна към стаята си. Спря се пред вратата. — Оскар… Ти не се безпокоиш. Аз не казвам на никого, ако не искаш. Добре? Може да поговорим повече след тренировката.

Оскар се преоблече. Когато се приготви, дойдоха Патрик и Хасе, две момчета от шести А. Поздравиха го, но му се стори, че нещо се вглеждат в него, а когато отиде в залата, ги чу как започнаха да си шушукат.

Стана му неприятно. Съжали, че е дошъл. Обаче се появи учителят, преоблечен в тениска и шорти, и му показа как да спусне щангата към върховете на пръстите и Оскар успя да вдигне 28 килограма, с два повече от предишния път. Учителят записа новия рекорд в бележника си.

Дойдоха още момчета, сред тях и Мике. Усмихна се с обичайната си загадъчна усмивка, която можеше да означава всичко — и че ти носи хубав подарък, и че ще ти причини нещо ужасно.

В случая беше второто, макар самият Мике да не знаеше в каква степен.

На път за тренировката го настигна Йони, помоли го нещо, понеже мислел да се пошегува малко с Оскар. На Мике му се видя напълно в реда на нещата. Обичаше шегичките. Освен това цялата му колекция от карти с хокеисти бе изгоряла във вторник вечерта, така че с удоволствие щеше да се повесели за Оскарова сметка.

Засега се усмихваше.

Тренировката продължи. На Оскар му се струваше, че другите го гледат странно, но опиташе ли да срещне нечий поглед, те извръщаха очи. Най-много му се искаше да се прибере у дома.

… Хайде, тръгвай…

Просто да си отиде.

Учителят обаче го наглеждаше, нахъсваше го и всъщност той не можеше да се измъкне. Освен това все пак беше по-добре да е тук, отколкото вкъщи.

Когато приключи, Оскар беше толкова изтощен, че дори нямаше сили да се чувства зле. Отиде на душовете малко след останалите, изкъпа се с гръб към тях. Не че имаше някакво значение. Така или иначе се къпеха голи.

Остана малко до стъклената стена между банята и басейна, забърса с ръка местенце на замъгленото стъкло, през него погледа другите, които скачаха в басейна, гонеха се, мятаха топки. И отново го връхлетя. Не като мисъл, изразена с думи, а като силно усещане:

Самотен съм. Съвсем самотен.

Учителят го забеляза, махна му да дойде, да скочи във водата. Оскар се спусна, отиде до басейна и погледна надолу в химически синята вода. Не му се скачаше и слезе по стъпалата в доста студената вода.

Мике седеше на ръба, усмихна се и му кимна. Оскар загреба няколко пъти, за да е по-близо до учителя.

— Orre!

С крайчеца на окото мярна прелитащата топка със секунда закъснение. Тя пльосна точно пред него и пръски хлорирана вода му влязоха в очите. Запариха му като сълзи. Разтърка очи и щом вдигна глава, видя учителя, който го гледаше със… съчувствие? Или презрително.

Може би само така му се стори; той отблъсна топката, която се люшкаше под носа му, и се гмурна. Потопи глава, косата му се разпиля, погъделичка му ушите. Той разпери ръце и застина, полюшваше се с водата. Все едно беше мъртъв.

Все едно можеше да се носи така цяла вечност.

И никога вече нямаше да се наложи да вдигне глава и да срещне погледите на онези, които в крайна сметка му желаеха само злото. Или когато вдигне глава и погледне, светът ще е изчезнал. Ще остане единствен той и огромната синева.

Но дори и с уши под водата дочуваше далечните звуци, плискането на околния свят, и когато вдигна лице, светът, разбира се, беше пред него: ехтящ, звънлив.