Покварено сърце

Патриша Корнуел Покварено сърце Кей Скарпета #23

На Стейси

Законови дефиниции на покварено сърце

Без чувство за дълг към обществото и фатално склонен към пакости.

Мейс срещу народа,

Върховен съд на Илинойс (1883)

Покварено безразличие към човешкия живот.

Народът срещу Фийнголд,

Апелативен съд на Ню Йорк (2006)

Диктатът на коварното, покварено и злонамерено сърце; склонност към злини; може да бъде изразено или намекнато от закона.

Уилям Блакстоун,

коментар на законите на Англия (1796)

Г-н Бог, г-н Луцифер,
внимавайте!
От пепелта се надигам
и ям хора като въздух.

Силвия Плат, Лейди Лазар, 1965

1.

Подарих това плюшено мече на Луси, когато тя бе на десет, и тя го кръсти Господин Пикъл. То седеше на възглавницата на леглото с идеално опънатите чаршафи, затъкнати здраво под матрака. Вечно разочарованото малко мече се взираше безизразно в мен, избродираната му с черен конец уста бе увиснала като преобърната буква V, а аз си бях мислила, че ще е щастливо, дори благодарно, че съм го спасила. Неразумна мисъл, когато се отнася за плюшена играчка, особено когато възникне в главата на юрист, учен и лекар, от когото се очаква да е хладно практичен и логичен.

Почувствах се объркана и учудена при неочакваната гледка на Господин Пикъл във видеото, което току-що бе пристигнало на телефона ми. Вероятно бе направено с фиксирана камера, насочена под ъгъл, може би от дупчица в тавана. Различих кадифения плат на лапичките му, меката му тъмнозелена козинка, черните зеници в кехлибарените му стъклени очи, жълтия етикет, закрепен на ухото му. Спомних си, че беше около трийсет сантиметра и поради това удобно другарче на стрелкащата се като комета Луси, единствената ми племенница, моето фактически единствено дете. Намерих играчката преди десетилетия в една издраскана дървена библиотека, пълна с миришещи на прах невзрачни томчета за градинарство и южняшки къщи в бутиковия район на Ричмънд, Вирджиния, наречен Каритаун. Мечето бе облечено в мръсна плетена бяла рокличка, която аз съблякох. Поправих няколкото скъсвания с шевове, достойни за пластичен хирург, сложих го в мивката, напълних я с топла вода, изпрах го с антибактериален щадящ цветовете сапун, след това го изсуших със сешоар, пуснат на студена въздушна струя. Реших, че е момченце и изглежда по-добре без роклички и други глупави костюми, и се шегувах с Луси, че е горда притежателна на гола мечка. Тя отвърна, че го е разбрала и без да й казвам.

„Ако стоиш прекалено дълго прекалено кротко, леля Кей ще ти свали дрехите, ще те изкъпе с маркуча и ще те изкорми. След това ще те зашие и ще те остави голо“, добави тя лукаво.

Това бе неприлично. Ужасно. Наистина не беше смешно. Но все пак Луси тогава беше на десет и детският й глас изведнъж се появи в главата ми, когато отстъпих от съсирващата се кафеникава и жълтеникава по края кръв на мраморния под. Вонята сякаш правеше мръсния въздух по-тъмен, мухите приличаха на легион мънички бръмчащи демони, пратени от Велзевул. Смъртта е ненаситна и грозна. Напада сетивата ни. Събужда всяка тревога в клетките ни, заплашва живота ни. „Внимавай. Пази се. Бягай. Ти може да си следващият.“

Програмирани сме да възприемаме труповете като отвратителни и отблъскващи, да ги избягваме буквално като чума. Но в тези дълбоко кодирани в нас инстинкти за оцеляване има рядко изключение, което е необходимо, за да може да се пази племето здраво и сигурно. Избрана група от нас идват на този свят, без да се притесняват от зловещото. То даже ни привлича, очарова, интригува ни — и това е добре. Някой трябва да предупреждава и защитава останалите. Някой трябва да се погрижи за болезненото и неприятното, да отговори защо, как и кой и да се отърве правилно от гниещите останки, преди те да направят по-голяма беля и да разпространят инфекции.

Смятам, че тези специални обгрижватели не са създадени равни. За добро или за зло не всички сме еднакви. Винаги съм го знаела. Налейте ми няколко чаши силен скоч и ще ви призная, че всъщност не съм съвсем нормална и никога не съм била. Не се страхувам от смъртта. Рядко забелязвам характеристиките й отвъд тези, които трябва да ми кажат нещо. Миризми, телесни течности, ларви, мухи, лешояди, гризачи. Те ми подсказват истините, които търся, и е важно да разпозная и покажа уважение към живота, предшествал провала на биологията, който изследвам и от който събирам проби.