Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Може да съм полумъж – отвърна Ярви, докато се бореше да прибере меча в увитата с агнешка кожа ножница, – но мога да дам цяла клетва. Мъжете явно оценяват това.

– Това са мъже от Гетланд – изръмжа Хюрик. – Те оценяват дела.

– Аз мисля, че това беше добра клетва. – Изриун стоеше наблизо с развяна от вятъра руса коса. – Кралска клетва.

Ярви установи, че се радва да я види тук. Прииска му се да бяха само двамата на хълма, за да може да я целуне отново, този път може би по-добре. Но нямаше какво друго да направи, освен да се усмихне и да вдигне наполовина тази негова полуръка, за да й махне за довиждане.

Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.

– Кралю мой. – Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. – Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.

– Не се тревожи, пасторе мой – отвърна той, – винаги има шанс да оцелея.

Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:

– Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.

– Аз съм крал – успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. – Ще те накарам да се гордееш с мен – добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.

Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.

– Бди над сина ми, Хюрик – чу я да казва задавено. – Той е всичко, които имам.

Миг по-късно Златната кралица вървеше обратно към града, следвана от стражата, прислужниците и армията си от роби, а Ярви крачеше надолу по склона към корабите с полюшващите се на фона на стоманеносивото небе мачти. Опита се да върви като баща си, надъхан и нетърпелив за битка, независимо колко омекнали бяха коленете му, колко свито бе гърлото му и колко зачервени очите, въпреки всичките тревоги и съмнения, обсадили сърцето му. Още долавяше миризмата на дим.

Остави баща Мир да рони жални сълзи в пепелта на кладата и забърза към стоманената прегръдка на майка Война.

Мъжка работа

Всяка родена от майка Море вълна го повдигаше, претъркулваше, дърпаше подгизналите му дрехи и той мърдаше, потрепваше и изглеждаше така, сякаш напряга сили да се изправи. Но тогава вълната се оттегляше със съскане назад и оставяше тялото му заседнало върху чакъла, а косата му – оплетена и пок­рита с пяна и пясък, също като сноповете морска трева наоколо.

Ярви го гледа замислено, чудейки се кой е той. Или по-скоро, кой е бил. Момче или мъж? Беше ли умрял, бягайки или докато се е бил смело?

Какво значение имаше?

Килът задра в пясъчното дъно, палубата се разтресе, а Ярви залитна силно напред и трябваше да се хване за ръката на Хюрик. С тракане и тропот мъжете прибраха греблата, откачиха щитове от борда и наскачаха в прибоя. Бяха намусени, че са последни на брега – закъснели за слава и плячка. Място на кралския дракар бе огромна чест при крал Утрик.

И никаква при крал Ярви.

Няколко от мъжете хванаха въжето на носа и започнаха да теглят кораба напред покрай трупа в прибоя, нагоре по чакълестия бряг. Останалите извадиха оръжия и се отправиха с бърза крачка към Амвенд. Градът вече гореше.

Ярви прехапа устни и понечи да се прехвърли през борда с колкото кралско достойнство можа да събере, но дръжката на щита се изплъзна от жалката хватка на сакатата ръка, дървеният ръб се закачи в наметалото му и той едва на се пльосна с главата напред в прибоя.

– Проклето нещо!

Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.

– Кралю мой – каза Киймдал. – Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно...

– Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.

– Но, кралю мой...

– Той е крал – избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. – Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.

– Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя – каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.

Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.

– Чичо ти Одем те търси, кралю мой – каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.

– Къде? – попита Ярви.

Устата му беше пресъхнала.