Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

С едва доловим звън мечът на Шадикшарам излезе от ножницата и Ярви опря кривия юмрук на лявата си ръка в тайната врата. Рязко бутане ще я отвори отведнъж, знаеше го. Едно рязко бутане, три стъпки и един замах с меча напред щяха да сложат край на всичко. Прокара език по устните си, намести пръсти около дръжката, нап­регна рамене, кръвта нахлу в главата му...

– Достатъчно! – изрева Одем и залата се огласи от ехото на гласа му, а Ярви застина на място. Чичо му намести отново короната на главата си. – Стореното, сторено! – Размаха юмрук към тавана. – Ако искахте друго, защо не ме спряхте? – Обърна се рязко и тръгна към вратата.

– Изпратиха мен да го сторя – прошепна Ярви и плъзна обратно меча на Шадикшарам в ножницата. – Не сега. Не още. Не просто така.

Но от колебанията му не бе останала и следа.

Дори ако за целта Торлби трябваше да бъде удавен в кръв.

Одем трябва да умре.

Битката на моя приятел

Ярви дърпаше с всички сили греблото, знаеше, че бичът е надвиснал над гърба му. Опъва, ръмжа през стиснати зъби, дърпаше дори с недораслия показалец на безполезната си ръка, но как би могъл да го помръдне сам?

Майка Море нахлу с рев в трюма на „Южен вятър“ и Ярви се спусна отчаяно към стълбата. Видя мъжете да опъват веригите в борба за последна глътка въздух, но водата заля лицата им.

– Хитрите момченца се давят точно като глупавите – каза Триг и от гладко разцепения му череп бликна кръв.

Ярви направи поредната залитаща крачка в снега, подхлъзна се и стъпи, олюлявайки се, върху нагорещения, гладък като стъкло камък. Колкото и бързо да тичаше, кучетата чаткаха със зъби току зад гърба му.

Оголените зъби на Гром-гил-Горм са почервенели, лицето му е омазано с кръв, а на шията му виси огърлица от пръстите на Ярви.

– Аз идвам – изпя той със звънлив като камбана глас. – И водя със себе си майка Война!

– Готов ли си да коленичиш? – попита майка Скаер.

Ръцете й са покрити с лъскавите елфически гривни, а враните на раменете й се смеят.

– Та той вече е на колене – каза Одем, облегнат на лакти на Черния трон.

– Винаги е бил – каза с усмивка на уста Изриун и продължи да се усмихва.

– Всеки служи някому – каза баба Вексен и очите й грейнаха алчно.

– Стига! – изсъска Ярви. – Стига вече!

Отвори рязко тайната врата и полетя навън с насочен напред меч. Очите на Анкран се облещиха, когато закривеното острие потъна в гърдите му.

– Стоманата е отговорът – изграчи той.

Шадикшарам изпъшка, замахна назад с лакът и Ярви започна да удря с юмрук, усещаше стоманата да жвака в плътта й, но тя само се усмихна през рамо:

– Той идва – прошепна му. – Той идва.

Ярви се събуди плувнал в пот, оплетен в завивката, млатещ с юмрук постелята.

Нечие дяволско лице изплува над него – лице от огън, тъмнина и вонящо на дим. Сви се боязливо назад, после се отпусна с въздишка на облекчение, осъзнавайки, че това е Рълф с факла в ръка.

– Гром-гил-Горм идва – каза той.

Ярви се освободи от завивката. Иззад капаците на прозореца звуците долитаха изкривени. Трясък. Викове. Бой на камбани.

– Прекосил е границата с повече от хиляда мъже. Или сто хиляди, в зависимост от това на кой слух решиш да повярваш.

Ярви замига на парцали в опит да прокуди съня:

– Вече?

– Придвижва се по бързо от горски пожар и всява повече паника. Вестоносците едва са го изпреварили дотук. На три дни път от града е. Торлби е в пълен хаос.

На долния етаж бледата зора надничаше през капаците на прозорците и осветяваше още по-бледи лица. Беглата миризма на дим погъделичка носа на Ярви. Дим и страх. Чу приглушените викове на проповедника на площада, който призоваваше с треперещ глас хората да коленичат пред Единствен бог и да бъдат спасени.

Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.

– Враните ти летят бързо, сестро Ауд – каза Ярви.

– Казах ти, че е така, кралю мой.

Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд – всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.

– Това е моята битка – каза Ярви. – Ако решите да си вървите, няма да ви виня.

– Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. – Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. – Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.

Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:

– Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.

Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.

– Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват – каза Рълф.

– Притесняваха те и на границата – каза му Нищо, – но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.

– И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.

Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам: