Полунощ

— Ти все още не разбираш, нали? Ти си човек, почти лишена от Сила! Моята звездна сфера е най-голямата на света! Аз съм богиня!

Тео сведе глава, сетне я вдигна, за да погледне в очите на Инари.

— Искаш ли да знаеш каква, мисля, че е истината, Инари? Мисля, че си стигнала до края на дълъг, много дълъг, но не безсмъртен живот. Мисля, че постепенно си гаснела и си западала, така че накрая се е налагало да използваш голямо количество от Силата си от звездната сфера — където и да се намира тя, — за да се появиш в този си вид. Ти си много, много стара жена и насъскваш децата срещу собствените им родители, както и родителите срещу децата им по целия свят, защото завиждаш на младостта на децата. Дори си започнала да завиждаш на Шиничи и Мисао и позволи да бъдат наранени като отмъщение.

Мат и Мередит се спогледаха с разширени очи. Инари дишаше учестено, но изглежда, не можеше да измисли какво да отвърне.

— Дори се преструваш, че си навлязла във „второ детство“, за да се държиш като младо момиче. Ала нищо от това не те задоволява, защото чистата, тъжна истина е, че си стигнала до края на дългия си, дълъг живот — без значение колко велика е Силата ти. Всички ние трябва да поемем към последното си пътуване и сега е твоят ред.

— Лъжкиня! — изкрещя Инари и за миг стана по-великолепна, по-сияйна от преди, но сетне Мередит видя защо. Алената й коса започна да пуши, обрамчвайки лицето й с танцуваща червена светлина. Накрая богинята заговори със злобен плам:

— Така да бъде. Щом смяташ, че това е моята последна битка, тогава трябва да причиня колкото се може по-голяма болка. Като започна с теб, вещице.

Мередит и Мат ахнаха. Страхуваха се за Тео, особено след като косата на Инари се сплете на дебели въжета като змии, които се извиваха от главата й, сякаш беше Медуза20.

Ужасените възклицания бяха грешка — привлякоха вниманието на Инари. Ала тя не помръдна.

— Усещате ли този сладък мирис, носен от вятъра? — попита само. Печена жертва. Мисля, че резултатът ще бъде „оиши“ — вкусен! Но може би вие двамата ще искате да поговорите с Ориме или Изобел за последен път? Боя се, че те не могат да излязат да ви видят.

Сърцето на Мередит запрепуска лудешки в гърлото й, когато осъзна, че къщата на семейство Сайтоу е в пламъци. Изглежда, горяха няколко отделни огъня, но тя бе ужасена, че Инари вече е сторила нещо на майката и дъщерята.

— Мат, не! — изкрещя девойката и сграбчи ръката му. — Той щеше да се спусне към смеещата се, облечена в черно жена, за да се опита да я нападне — а сега секундите бяха ценни. — Ела да ми помогнеш да ги намерим!

Тео им се притече на помощ. Вдигна сребристия камшик, завъртя го около главата си, след което го стовари точно върху вдигнатите ръце на Инари, оставяйки дълбока червена рана върху едната. Побеснялата Инари се извърна към нея, а Мередит и Мат побягнаха.

— Задната врата — задъхано рече Мат, докато заобикаляха тичешком едната страна на къщата. Видяха пред себе си дървена ограда, но без порта. Мередит се канеше да използва бойното копие, за да се прехвърли с овчарски скок, когато Мат извика: — Ела тук! — И сплете пръстите си, за да стъпи тя върху тях. — Ще те повдигна.

Мередит се поколеба само за миг. Сетне сложи крак върху импровизираното стъпало. Внезапно усети, че лети нагоре. После се приземи като котка върху равния горен край на оградата и скочи леко от другата страна. Чу, че Мат се катери по оградата, докато внезапно бе заобиколена от черен пушек. Отскочи встрани и извика:

— Мат, пушекът е опасен! Наведи се ниско; задръж дъха си. Остани отвън, за да ми помогнеш, когато ги измъкна от къщата!

Момичето нямаше представа дали Мат ще я послуша или не, но тя последва собствените си предписания: наведе се ниско, задържа дъх, като отвори за кратко очи, за да се опита да намери вратата.

После едва не получи удар при звука от брадва, която се забива и разцепва дърво, сетне се забива още веднъж. Отвори очи и видя, че Мат не я бе послушал, но се зарадва, защото той бе намерил вратата. Лицето му беше почерняло от саждите.

— Беше заключена — обясни той и вдигна отново брадвата.

Целият оптимизъм на Мередит се разби и разпиля като треските на сцепената врата, когато погледна вътре и видя само пламъци.

Господи, помисли си, който и да е бил тук, вече се е опекъл и сигурно е мъртъв.

Ала откъде дойде тази мисъл? От увереността на логиката или от страха? Мередит не можеше да спре сега. Пристъпи в жежката пещ и изкрещя:

— Изобел! Госпожо Сайтоу! Къде сте?

Разнесе се слаб, задавен вик.

— Това е кухнята! — досети се Мередит. — Мат, това е госпожа Сайтоу! Моля те, иди да я изведеш!

Мат се подчини, но подхвърли през рамо:

— Не отивай по-нататък.

Ала момичето трябваше да отиде. Много добре си спомняше къде е стаята на Изобел. Точно под тази на „баба й“.

— Изобел! Изобел! Чуваш ли ме? — Гласът й бе толкова нисък и дрезгав от дима, но тя знаеше, че трябва да продължи. Изобел можеше да е в безсъзнание или твърде прегракнала, за да й отговори. Мередит се отпусна на колене и запълзя по пода, където въздухът беше малко по-хладен и чист.