Полунощ

— Това е, което искам най-много от всичко. Предполагам, че съм… замаян. Така съм, откакто… — Млъкна и опита отново. — Ако разполагаме с цялото време на света, ние имаме утрешния ден — промълви той с глас, приглушен от косата й. — А утре има достатъчно време, за да помислиш добре. В тази бутилка има достатъчно за четирима или петима души. Ти си тази, която трябва да реши кой да пие, любима. Но не и тази нощ. Тази нощ е за…

Обля я внезапно вълна на радост и Елена разбра.

— Ти говориш за… Деймън. — Удивително колко беше трудно просто да изрече името му. Почти приличаше на оскверняване и при все това…

Когато той можеше да говори — по този начин — само за миг с мен, той ми каза какво иска, изпрати тя мисълта си. Стефан се помръдна в мрака, но не каза нищо. Стефан, той помоли само за едно нещо, преди… да си отиде. Да не бъде забравен. Това е всичко. И ние сме тези, които най-много си го спомнят, ние и Бони.

А на глас добави:

— Аз никога няма да го забравя. И няма да позволя на никого, който го е познавал, да го забрави — докато съм жива.

Знаеше, че говори прекалено високо, но Стефан не се опита да я накара да снижи глас. Тялото му потръпна, а после я притисна още по-силно, заровил лице в косата й.

Спомням си, долетя мисълта му до нея, че Катрин го помоли да се присъедини към нея — когато ние тримата бяхме в гробницата на Хонория Фел. Аз си спомням какво й отвърна той. А ти спомняш ли си?

Елена усети как душите им се преплитат, докато двамата виждаха сцената през очите на другия. Разбира се, че си спомням.

Стефан въздъхна и леко се засмя. Спомням си как по-късно се опитах да се погрижа за него във Флоренция. Той бе изпаднал в едно от най-лошите си настроения и се държеше ужасно, дори не използваше внушението върху момичетата, от които се хранеше. Още една въздишка. Мисля, че тогава искаше да бъде заловен. Дори не можеше да се изправи пред мен и да говори за теб.

Накарах Бони да ви призове. Исках да бъда сигурна, че и двамата ще дойдете, каза му Елена. Сълзите й отново потекоха, но бавно… кротко. Очите й бяха затворени и тя усети как върху устните й затрептя лека усмивка.

Знаеш ли… телепатичният глас на Стефан беше сепнат и удивен — спомням си нещо друго! От времето, когато бях много малък, може би около тригодишен. Баща ми имаше ужасен характер, особено тежко беше веднага след като мама умря. А тогава, когато бях малък, а баща ми — бесен и пиян, Деймън нарочно заставаше помежду ни. Казваше нещо гадно и — ами, баща ми в крайна сметка набиваше него вместо мен. Не зная как съм могъл да забравя това.

Аз зная, помисли си Елена, когато си припомни колко изплашена беше самата тя от Деймън в началото, когато се превърна отново в човек — въпреки че преди това той бе застанал между нея и вампирите, които искаха да я накажат в Тъмното измерение. Той притежаваше дарбата да знае точно какво да каже — как да изглежда — какво да направи — за да влезе под кожата на някого.

Усети, че Стефан се засмя с лека горчивина. Дарба, така значи?

Ами, аз със сигурност не бих могла да го направя, а аз умея да манипулирам почти всички хора, отвърна Елена тихо. Но не и него. Никога него.

Но той почти винаги е бил по-добър към слабите хора, отколкото към силните, додаде Стефан. Винаги е имал слабост към Бони… млъкна рязко, като че ли изплашен, че се е доближил твърде близо до нещо свято.