Полунощ

Мередит и Мат седяха край масата за закуска, която изглеждаше потискащо празна без Бони. Удивително колко много място заемаше слабичкото й телце и колко по-сериозни бяха всички без нея. Мередит знаеше, че ако Елена се постарае достатъчно, би могла донякъде да запълни празнината и да разсее всеобщото униние. Но също така разбираше, че за Елена има едно нещо, което е над всичко останало, и това беше Стефан. А Стефан бе покрусен, задето бе допуснал брат му да отвлече Бони. Междувременно Мередит знаеше, че двамата с Мат също се чувстват виновни, защото днес щяха да напуснат останалите трима, макар и само за една вечер. И двамата бяха повикани от родителите си да се приберат у дома, като бяха настояли да ги видят за вечеря.

Госпожа Флауърс определено не искаше те да се чувстват толкова зле.

— С помощта, която ми оказахте, мога да изработя нашите урни — рече тя. — След като Мат успя да намери грънчарското ми колело…

— Не може да се каже, че аз го намерих — промърмори момчето под нос. — То просто през цялото време си е било в склада и падна отгоре ми.

— … и след като Мередит получи снимките — заедно, сигурна съм, с имейл от господин Залцман — може би ще може да ги увеличи или каквото там се прави.

— Разбира се, и ще ги покаже на семейство Сайтоу, за да се увери, че символите означават нещата, които са ни нужни — обеща Мередит. — И Бони може…

Гласът й секна. Идиотка! Аз съм пълна идиотка, помисли си девойката. А като ловец убиец се предполагаше, че е с трезв и бистър ум и през цялото време се контролира. Почувства се ужасно, когато погледна Мат и видя неприкритата болка, изписана на лицето му.

— Скъпата Бони сигурно ще си дойде скоро — довърши госпожа Флауърс вместо нея.

И всички знаем, че това е лъжа и не е нужно да съм телепат, за да го установя, каза си Мередит. Забеляза, че госпожа Флауърс не подсили думите си с някое послание от мама.

— Всички ще сме добре — заяви Елена, най-после включвайки се в разговора, след като осъзна, че милата им хазяйка й изпраща отчаяни послания с очи. — Май вие двамата си мислите, че сме някакви бебета, за които трябва да се грижите — додаде и се усмихна на Мат и Мередит, — обаче вие също сте бебета! Хайде, вървете! Но бъдете внимателни.

И те потеглиха, като Мередит стрелна един последен поглед към Елена. Приятелката й кимна едва забележимо, сетне се обърна сковано, имитирайки, че държи пушка с щик. Смяна на караула.

Елена остави Стефан да й помогне да разчистят и измият чиниите — сега му позволяваха да върши някои малки неща, тъй като изглеждаше много по-добре. Прекараха сутринта в опити да се свържат с Бони по различни начини. По-късно госпожа Флауърс попита дали Елена би могла да закове с дъски някои от прозорците на сутерена и Стефан не можа да го понесе. Мат и Мередит вече бяха свършили много по-опасна работа. Бяха окачили две големи мушами на хоризонталната греда на покрива, които висяха от двете му страни. Върху всяка от мушамите с големи черни букви се виждаха надписите, които майката на Изобел бе написала на амулетите — самозалепващите се листчета, които винаги им даваше. На Стефан му бе разрешено само да гледа и да прави предложения от площадката с перила на покрива над прозореца на таванската му стая. Но сега…

— Ще заковем заедно дъските — заяви той твърдо и отиде да вземе чук и пирони.

Всъщност работата не беше чак толкова тежка. Елена държеше дъските, а Стефан удряше с чука. Тя му се доверяваше напълно, че няма да удари пръстите й, и двамата свършиха много бързо.

Беше прекрасен ден — ясен и слънчев, подухваше лек вятър. Елена се питаше какво се случва с Бони точно сега и дали Деймън се грижи както трябва за приятелката й. Напоследък изглежда не можеше да се отърси от тревогите за Стефан, за Бони и от любопитното чувство, че трябва да разбере какво става в града. Навярно би могла да се дегизира…

Господи, не!, възкликна безмълвно Стефан. Когато тя се извърна, той плюеше пирони и изглеждаше едновременно ужасен и засрамен. Очевидно тя несъзнателно бе излъчила мисълта си.

— Съжалявам — промълви той, преди Елена да успее да извади гвоздеите от своята уста, — но ти най-добре от всички знаеш защо не бива да отиваш.

— Обаче е влудяващо да не зная какво се случва — изтъкна Елена, на свой ред отървала се от своите пирони. — Не знаем нищо. Какво става с Бони, какво е положението в града…

— Нека довършим с тази дъска — подкани я Стефан. — А след това ми позволи да те подържа.

Когато и последната дъска бе закована, Стефан я вдигна от ниския перваз, върху който седеше, но не като млада невеста, а като малко дете, като пръстите на краката й стъпиха върху неговите. Направи няколко танцови стъпки, вдигна я и я завъртя два пъти във въздуха, а после отново я закрепи върху краката си.

— Зная какво те измъчва — заяви той сериозно.

Елена вдигна рязко глава.

— Така ли? — попита разтревожено.

Стефан кимна и добави за нейно още по-голямо притеснение: